Вечният пламък

Монс,ако искаш можеш да ме убиеш за заглавието.Та.Ето тука ще си пускаме новото писание под формата на рп.Нямам намерение да пускам герои и т.н,само ще пусна по един пик да ги видиш.И освен това ще добавя обновения си пост за Ереис.Та:

Ереис
Риам и Гали
Деланна
Лорас
Антоанет

Та,ето го първия пост.Края му е завършен,най-сетне.Малко се изсилих,ама карай.

Ереис
Тишината се сгъстявашее наоколо,докато черната фигурка се промъкваше покрай стражите,прилепяйки се до стените.Дишаше тежко,но някак приглушено и елфите по стените все още не я бяха забелязали.Направи още няколко крачки и се вмъкна в конюшната,търсейки с поглед из тъмното Клетва.
-Милейди,вие ли сте?-извика някой и жената се извъртя рязко,напипвайки камата на кръстта си.
-Джослин-каза троснато и поклати глава-Връщай се в леглото,мъниче.
Момченцето се подаде от сянката на постройката.Беше на около 14 години,с мръсна руса коса,падаща на масури покрай очите му-големи и черни като две бездънни ями.Носеше кафяви вълнени панталони и кожено елече,прекалено дълги и тежко за крехкото му телце.Отдолу дори нямаше риза и косъмчетата по ръцете му бяха нстръхнали.Острите му уши се подаваха през косата.
-Къде отива милейди?-запита то и направи още десетина стъпки към нея.Жената клекна пред него и дръпна качулката си назад като остави косата й да се разпилее по гърба.Сребристорусите й букли пробляснаха нежно на лунната светлина,процеждаща се от отворения прозорец.Момчето се доближи и сложи ръка на бузата й,а тя му се усмихна в отговор.
-Заминавам,мъниче-промълви-Трябва ми Клетва.Къде е?
Сякаш чул думите й,кон изсцвили наблизо.Русокосата се завъртя и отиде при кобилата,погалвайки я нежно.Беше млада и здрава,със сребристосива грива и тъмни подкови на краката.Муцунката й се извъртя под ръката на жената.
-Принцесо Ереис-заговори за пореден път Джослин-Ще се върнете ли бързо?Ще донесете ли отново от онези сочни портокали от островите на рубините,където всичко е червено?Или може би ще доведете някой певец или шут да ни позабавлява?От колко време не е идвал певец в Мирейн.
Ереис Найтшал го изгледа сърдито.
-Може би.
-Тогава нека вятърът е вас,милейди.
Тя набързо оседла Клетва,натрупвайки няколко торби с припаси и пари на гърба й.Ботушите й издрънчаха,докато се качваше на седлото.
-Рикхел з'клаен ел-прошепна на Джослин,а след това пришпори кобилата към задния изход.Пътят през Портата на леса беше дълъг,а и труден.Ереис разчиташе на това да няма наизлезли рицари из гората,защото се съмняваше всички да се вържат на измислиците й.Клетва се движеше по-бързо от обикновено и как нямаше-от няколко дни насам Найтшал я угояваше,за да е готова за път.
Придърпа наметалото по-нагоре и захлупи качулката си,привеждайки се леко.Наближаваше портата и градските стени.При Портата на леса нямаше редовни стражи,а единствено часови,които минаваха изключително рядко оттук.Имаше легенди,че преди 1000 години,по времето на Първите елфи,тук бе умрял най-великия крал-Микалис,убит от отровната стрела на хората.Глупаците вярваха,че духът му все още се разхождаше нощем около тази порта и викаше своя убиец,хванал в ръка красивия си меч,направен от нерънска стомана,обшит с рубини.Ереис смяташе всичко това за пълни глупости.Като дете милиони пъти си бе играла тук,заедно с брат си Рейнард и никога не бяха виждали призрак.Вдигна поглед към високите части на огромните стени и с радост откри,че един от часовите беше заспал на постта си,а до него кана сънно вино я гледаше влюбено.Ереис се засмя.Искрено и непринудено,толкова тъпо."Рей би казал,че съм идиотка".
Слезе от Клетва и избута вратата в единия край на огромните дървена порта.Портата на леса беше известна със своята украса.Освен железните панти и резе,които я красяха,върху нея бяха изписани с краисив дървени знаци на древен елфски историята на Мирейн и на самото кралство-Керисийс.Тя измъкна ръката си от ръкавицата и докосна релефните фигурки,изобразяващи нейния пра-пра дядо и любящата му съпруга,когато тя го изпращала на война.Третата война или така наречената Война на кръв.Ереис знаеше всичко за нея.Тогавашния крал Леобалд Крейнхол,третия с това име и владетел на Набун,решил да стане Върхoвен септон,отказвайки се от правата си.Но тъй като нямал деца,се наложило да се води война за трона.Пра-пра дядото на Ереис заминал,за да положи васална вярност на своя нов крал-Гвамелин Хайуотър,но нямал представа,че по пътя все още вилнея дружини от някои от победените страни.Убили го при Плачещия конник,заедно с трийсет от най-добрите му рицари и неговия син-Берин.
Вятърът задуха силно и за малко да дръпне качулката й,когато се озова от другата страна на стените.Лесът пред нея се стелеше голям и необхватен,гъст и толкова тъмен,че за малко я стъписа.Въздъхна."Или това,или обратно в онази килия на кулата".Клетва изсцвили,когато я подкара между първите дървета,но Ереис постави ръката си на муцунката й,за да я успокои.
-Ти ще ме пазиш сега,Клетва-прошепна в ухото на животинчето.Кобилата изсцвили доволно.
Изгревът беше далеч.Ереис и Клетва се движеха бавно между гъстите шубраци,ала не намираха кой знае какъв успех.Гората бе прекалено непорходима за техния товар,а и нямаха осветление,за да намерят пътя.Скоро се изгубиха,а не след дълго започнаха да се въртят в кръг.Конят тръскаше недоволно грива,затова след два часа неуморно бродене,принцесата се отказа.Струваше й се прекалено загубена кауза да се лута из тъмното.Върза коня до един поток,когото бяха намерили по обонянието на животното и се излегна под близкото дърво,загъвайки се по-удобно в наметалото от вълча кожа.Беше дебело и сиво и винаги я сгряваше.Отдолу бе облякла торбести панталони от кралска коприна,както и тънка ленена риза с широки,обшити с дантела,ръкави.Пясъчна пелерина я покриваше до бедрото и бе стегната на кръстта с красива катарама,изписана на елфски."Usstan orn tlu zuch gaer whol dos"*-гласеше.
Намести главата си в една падина между два корена и затвори очи.Искаше й се да легне на нещо по-меко,но и с това щеше да се задоволи до сутринта.А оттам нататък,щеше да му мисли.

Събуди се от няколко нахални слънчеви лъчи в очите й.Клетва пасеше трева наблизо и се чуваше отчетливото й дъвчене.Ереис отвори бавно очи и се огледа.Намираха се на зелена поляна,пълна с росни цветя.Дърветата,които ги обграждаха бяха единствено букове,но огробни букови с невероятни корони.Найтшал тръсна глава,за да се разбуди и стана с широка прозявка.Утрото обещаваше хубав ден,изпълнен с топлина.Както всеки ден в Керисийс.тук лятото и пролетта бяха вечни,само нощите бяха малко по-студени.Ереис още помнеше девиза на един от онези човешки лордове:"Зимата иде",ала отказваше да го приеме.Светът на елфите бе изтъкан от магия,от прекалено много нишки,свързани на прекалено много места.
Кобилата бе готова за тръгване след няколко часа.През това време жената закуси с един самун хляб,малко сирене и крачето на едно печено агънце,което бе взела от кухнята за изпът.Пийна си няколко глътки подсладено вино от островите,което докарваха всяка година на хиляди бъчви и продължи.Ако излезеше от гората,щеше да хване крайречния път и Сейнлел щеше да я отведе до пристанището.Град Мирейн беше разположен на крайбрейжието на морето на Каменните,както го наричаха от години.Там щеше да си плати за превоз до някой от свободните градове.Можеше да си намери някаква работа в града..продавачка на миди и калмари или може би щеше да стане ханджийка.Не знаеше.Единственото,което бе сигурно-нямаше да се върне отново в Мирейн,нямаше да живее в затвор,като поробена жена,а не като принцеса.
Конят се движеше бавно между криволичещите дървета.Пътеката се губеше на много места и им се налагаше често да се връщат по дирите си,за да намерят пътя.Леса беше опасно място за сам човек,особено сам конник,защото легендите разказваха за зли елфи-магове,които бродели нощем и изсмуквали душата на всеки.Но Ереис знаеше,че не е истина.Обичаше Леса повече от замъка,макар да знаеше,че се е изгубила отново.Мириса на дърво и трева я успокоявяха,караха да я изпитва сигурността,която не можеше да намери между стените в Мирейн."До вчера Керисийс беше моето кралство,но днес-днес вече не.Аз съм просто Ереис.Обикновена самотница,без мъж и деца,която броди по студения свят.Какво ми предстои?"
-Кой е там?-нечий глас достигна до нея и тя ловко се извъртя на коня,стъпвайки на земята.Върза Клетва за близкото дръвче и побърза да извади меча.Стоманата беше здрава,а изделите-красиво и леко.Специална изработка за нея,за да може да го носи и да борави с него.Баща й винаги бе съжалявал,че няма син,който да му е наследник,затова се надяваше дъщеря му да се омъжи рано и да роди следващия престолник на Мирейн.Но вече не.Тя нямаше да бъде пионка за разплождане.Ереис Найтшал не беше онова,за което я мислеха от останалите.Под маската на смирено и нежно девойче,всъщност се криеше жена със свободлюбив дух,която мечтаеше сама да открие какво иска да прави в живота си.А ако й беше писано-любовта сама щеше да дойде при нея.
Прибра меча под наметалото си и коленичи,нахлупвайки качулката си ниско над очите.
Трима конници се поддадоха откъм дърветата със стомана в ръце.Носеха красиви брони с извезания на тях позлатен лък,гербът на дома Найтшал,а отдолу се поддаваха тежките им ризници.Единия от тях носеше знамето на баща й,а другите двама-тежки копия.Имаха и щитове,сигурно три пъти по-обемни от самата Ереис.
-Господа,храбри рицари-поздрави ги жената по обичая на простолюдието.
-Свали качулката си,жено!-изръмжа единият-Искам да виждам грозното ти лице на изчадие,когато ми говориш!
Тялото й се стегна.Щяха да я върнат в замъка,а тя не можеше да го позволи.Може би трябваше просто да ги убие.Ако откриеше лицето си,щяха да слязат от конете и да коленичат и можеше да ги посече,но бе ли готова за това?
-Ще ослепеете,милорд.-прошепна
-Няма.Виждал съм какви ли не пачи и брантии по пътищата,още една няма да ми навреди.Махай я качулката иначе ще наредя на хората ми да слязат и сами да си я махнат.Ама и с нея,всичките ти дрехи.-Ереис не помръдна-Хайде,кучко.Ти човек ли си или елф?Казват,че елфите имали много по-силен слух,аз го доказвам,щом чувам тъпото ти шепнене.Ама ти очевидно си човек!ЕЙ!-изкрещя.
Тя въздъхна тежко и се изправи на крака,но без да вдига глава.
-Тръгнала съм на мирен път,господа.С кобилата ми отиваме на пристанището да хванем кораб и да се махнем от Керисийс.Пуснете ни да минем мирно.
-Не-изкрещя ядосано командирът им,принуждавайки се да хвърли меча и щита на земята,а след това и той самия слезе.Стоманата по него задрънча."Трябва да му викат Стоманените пищялки"-изсмя се криво наум Ереис.Приближи и присви очи срещу нея.
Найтшал се смути за миг,а после се усмихна.
-Ще приемете ли битка с жена,милорд Рейтън?
-Пачавра-изръмжа мъжът и грабна меча ти.-Да те видим.Ама ако те заколя,да не реват дечицата ти!
-Няма,милорд,защото една принцеса няма деца.-тя измъкна меча и нападна.
Стоманата срещна стомана и издрънча шумно.Рицарят направи няколко премерени крачки към нея и се опита да я посече,но Ереис ловко отскочи настрани.Тя нямаше стомана,която да е пази,а коприната определено нямаше да й помогне в този случай."Отскачай,докато не го измориш,сестричке,и ще видиш,че ще победиш"-припомни си Найтшал думите на брат си Рей и се завъртя през рамо,нападайки в гръб.Целувката на меча и попадна точно в откритото място без стомана.Тя се усмихна и заби меча по-дълбоко в рамото на командира.Той се сгърчи и падна на колене,държайки се с една ръка на раната.Тя се усмихна широко и извади острието,от което се стичаше кръв.Догади й се.
-Благодаря на милорд,че коленичи пред своята принцеса.-прошепна му,докато отвързваше Клетва.Завъртя се към двамата на конете,които все още се колебаеха дали да нападнат.Усмихна се под качулката си.
-Недейте,приятели,идете си с мир.
-Рикхел з'клаен ел,Ереис от дома Найтшал-каза единия от конниците.
-Не съм Ереис.Никога не съм била.-петите й удариха в хълбоците на коня и Клетва потегли в галоп между дърветата.Наметалото й се развя след нея и тя разтърси глава при повея на вятъра.Наведе се още повече към коня,почти прилепяйки гърди към гърбът му и не забави темпото."Повече не,никога повече милост.Всички трябва да умрат"

*Рикхел з'клаен ел-древен елфски,значи "Всички трябва да умрат"
**Usstan orn tlu zuch gaer whol dos-Винаги ще съм там за теб.

Вилс,завърших го най-накрая!Надявам се да няма нещо за оправяне,ако има ще се чуем по скайпа.Май малко се изсилих,ама... х) (бтв,за пръв път съм доволна от обема! :д)

Деланна
Деланна остави книгата,която четеше,и се изправи.Отиде до прозореца и се загледа в далечината.Беше нощ.Луната лениво надзърташе измежду облаците.Лунните лъчи не бяха в особено настроение,затова се плъзгаха меланхолично по повърхността на езерото,галеха короните на зелените дървета,докосваха някое и друго открито кътче на земята и после се сгушваха зад белите,пухкави бариери.Момичето изпусна шумна въздишка.Червените ѝ коси стигаха до кръста и игриво потрепваха,при всяко нейно движение.Бе облечена в светлозелена рокля,малко по-светла от цвета на очите ѝ.На главата блестеше корона.
На вратата се почука и една прислужница влезе,след позволението на господарката си.
-Кралицата иска да Ви види,милейди. - каза Ана,като първо се поклони.
-Предай на кралицата,че не желая да говоря с нея. - отсече Деланна.
Ана се поклони дълбоко и излезе.Бързите ѝ стъпки отекваха в празния коридор.Дели легна на леглото си и затвори очи.Понесе се из света,който сама бе изградила,който от години бе нейн дом.Без майка ѝ,без прислугата,без тези,които обучаваше...сама.Отчаяно копнееше за тази свобода,без да подозира колко страшна може да се окаже.
По коридора отново се чуха стъпки.Този път,обаче,не се чу предпазливото почукване.Врата се отвори с трясък и вътре влезе кралицата,с цялото си величие.След нея ситнеше Ана,твърде изплашена за бъдещето си.
- Когато те повикам - ще идваш! - извика Маргарет Клаус.Една ваза прелетя от единия край на стаята и се заби с трясък близо до главата на принцесата.
- Моля те,майко! - възкликна Дели.Ана се втурна да събира парчетата. - А и не съм длъжна.
Лицето на кралицата се изкриви от гняв и се превърна в,може би,най-комичната картинка,която Дели можеше да си представи и в най-смелите си фантазии.Беше облечена с тъмнозелена мантия,която се влачеше след нея и бършеше праха.На нейната глава също имаше корона - по-голяма,по-бляскава и по-пищна.Червената ѝ коса бе вплетена в сложна прическа.От строгото ѝ лице,покрито с бръчки,лъхаше студенина и строгост.Тъмните ѝ очи оставаха безизразни за всички,дори за собствената ѝ дъщеря.Маргарет управляваше сама повече от десет години.Оттогава се научи,че трябва да бъде твърда,за да постигне най-доброто и да държи,когото е нужно във властта си.А тя искаше най-доброто за дъщеря си.
- Кога ще започнеш да се държиш като моя дъщеря? - попита малко по-спокойно жената.
- Когато започнеш да се държиш с мен като с дъщеря,а не подчинена. - отвърна ѝ момичето и я погледна право в очите.Никоя не отвърна поглед,нито чу глухото,изплашено мърморене на Ана,която се чудеше къде да се дене.Маргарет хвърли поглед към прислужницата,която разбра намека,поклони се и побърза да излезе.
- Деланна,нямам намерение да ти обяснявам действията си.Когато станеш достатъчно голяма ще разбереш.
- Вече съм на осемнайсет! - възкликна Деланна,а в гласа ѝ се долови нещо като отчаяние.
- Нямаш опит! - възрази кралицата.
- А как бих могла,след като не ми даваш да посетя дори селото! - проплака момичето и се извърна към прозореца. - Разбери ме!Искам свобода!Искам да видя света.Искам да бъда нещо повече...
Дели се обърна към майка си и внезапно млъкна.Маргарет се бе отпуснала на един стол.Деланна леко наклони глава и прехапа устни.Загледа се в майка си и почувства как гърлото ѝ се стяга.Внезапно Маргарет Клаус ѝ се бе сторила прекалено стара и изнемощяла.Очите ѝ издаваха умората,движенията ѝ не бяха живи и динамични,както преди,косите бяха изгубили блясъка си.Изведнъж принцесата се почувства виновна,че не е забелязала тази промяна у майка си.Нима беше мислила само за себе си,без да обръща внимание на другите?Нима бе оставила най-близкия си човек да страда пред очите ѝ?
За миг се замисли дали постъпва правилно,но решително отклони колебанието,което се опита да ѝ се наложи.Пое си въздух и отиде до Маргарет.Хвана едната ѝ ръка и се усмихна.
- Нима си мислеше,че можеш да ме предпазиш!?За Бога,мамо,аз съм вещица!Учила съм се от най-добрата. - Тук тя направи лека пауза,за да премисли по-нататъчните си думи. - Единственото,което ме спираше,беше ти.Но трябва да ме пуснеш.
- Никога не съм си помисляла да те задържам,мила. - каза Маргарет унило. - Обстоятелствата се стекоха така.
- Какво искаш да кажеш,мамо? - не разбра момичето.
- Ние сме вещици,още повече - аз съм кралица,а ти - принцеса. - започна жената.Деланна я гледаше недоверчиво и се опитваше да отгатне какво иска да каже майка ѝ с тези факти. - В замъка и земите си срещаме подчинение и страхопочитание,но отвъд тях за нас става прекалено опасно.
- Не разбирам. - промълви принцесата,а жената въздъхна.
- Не сме приети добре сред хората.Поне повечето не ни приемат добре.Те се страхуват от нас,а може би и ни завиждат,заради това,което можем да правим.
- Но елфите… - започна Деланна,но майка ѝ я прекъсна,като вдигна ръка.
- Елфите са древен и мистичен народ.Те са друга раса,докато ние сме хора.Хора,надхвърлили границите на човешката възможност.Не сме приети,защото смятат,че тази сила не ни принадлежи.
Дели се замисли.В главата ѝ изникнаха куп въпроси и тя не знаеше кой пръв да зададе.Боеше се от отговорите,но любопитството и желанието я задължаваха да попита.
- И елфите ли смятат така? – попита накрая.Кралицата се усмихна леко.
- Елфите са по-различни от хората.Не мисля,че имат нещо против.Самите те крият много тайни в историята си. – Маргарет поспря. – Знаеш ли,винаги съм искала да се запозная с тях,но все не ми се е отдавала възможност.
Принцесата се развесели от това изявление.Като малка си мислеше,че майка ѝ може всичко.Вече беше голяма и разбираше,че това съвсем не е така.
- Ще те запозная с елфи,след като се върна.
Лицето на Маргарет отново помръкна и стана замислено.
- Ще те пусна,Дели,защото искам да си щастлива.Но първо трябва да кажа някои неща и да ти дам съвети,които е по-добре да спазиш.Оттук нататък може да ти се налага да вземаш трудни решения и да израснеш бързо. – Тя отново вдигна ръка,като видя изражението на дъщеря си. - Искам да бъдеш много внимателна.Не се доверявай на никого,докато не си напълно сигурна в честността и намеренията му.Не разкривай самоличността си,докато съществува опасност за теб.Използвай магия възможно по-рядко,за да не си навлечеш неприятности.Избягвай подозрително изглеждащите хора,защото могат да бъдат опасни.Особено за наивно момиче като теб.
- Но аз не съм наивна! – запротестира Деланна.
- Напротив,скъпа.Живееш в света на книгите и мечтите.Не подозираш каква може да бъде човешката природа.Не си се сблъсквала с човешките пороци.
- Изглежда толкова лошо,когато ми го описваш така. – въздъхна принцесата.
- По-добре да ти представя лошата страна на нещата,докато е време,за да не останеш разочарована.Има толкова прекрасни неща в този живот…ще те оставя сама да ги откриеш. – Маргарет се усмихна топло. – Кога смяташ да тръгваш?
Деланна очакваше този въпрос,но не толкова скоро.В първият момент се стъписа.Нямаше особени планове – колкото по-рано,толкова по-добре.
- Утре вечер? – предположи майка ѝ.
- Всъщност точно това си мислех. – отвърна Дели.
- Толкова бързо!Добре.Времето ще е подходящо,за да преминеш границите на кралството до сутринта безпрепятствено.Какво смяташ да вземеш със себе си?
- Още не съм мислила. – призна си момичето.
- Аз ще се погрижа за това. – каза кралицата. – Ти легни и поспи.
- Не мисля,че ще мога да заспя.
- Тогава просто легни и почети.Отпусни се.
Маргарет стана.Лицето ѝ имаше особено изражение.На вратата се спря и се обърна към дъщеря си.
- Върни се,моля те. – прошепна и после излезе.Деланна не можа да проумее създалата се ситуация,докато вратата не се затвори.Тя скочи от леглото си и се затича след майка си.Коридорът,осветяван от факлите,пустееше.Дели се затича надолу по него,повдигайки с ръце полите на роклята си.Короната се изхлузи от главата ѝ и падна на пода,но тя не ѝ обърна внимание.
Успя да настигне майка си,малко преди тя да влезе в своята спалня.Маргарет се обърна към нея,но в този момент лицето ѝ беше скрито в сянка.Прегърна я силно,а очите ѝ се насълзиха.
- Ще се върна. – промълви глухо.Маргарет я притисна по-силно до себе си,сетне двете се пуснаха.Жената се усмихна,а в усмивката ѝ се четеше невероятна майчинска обич,след това влезе в стаята.Деланна прокара пръсти по вратата,мислейки си кога ли отново ще види майка си.Знаеше,че последните им думи не бяха просто молба или обещание.Не,бяха нещо повече – едно няма „сбогом”,съдържащо в себе си толкова тъга и страх от неизвестното.
Принцесата реши да послуша съвета на майка си и да си почине малко.Вълненията ѝ дойдоха в повече.

На вън вече се здрачаваше.Деланна нетърпеливо барабанеше с пръсти.От вчера не беше излизала от стаята си.На няколко пъти прислужниците влизаха в стаята,но тя ги отпращаше.Само веднъж прие от Ана храната,която ѝ донесе.Вълнението убиваше апетита ѝ,а от нетърпение беше станала непоносимо нервна.Трудно овладяваше желанието да посети майка си,но знаеше,че ако го направи цялата ѝ решимост ще се изпари.
На вратата се почука.Ана влезе.
- Майка Ви заръча да ви донеса това. – каза тя и остави една торба,от непозната за Дели материя.Момичето се приближи заинтригувано. – Ще ми липсвате,милейди.
- И ти ще ми липсваш,Ани. – разнежено отвърна Деланна. – Ще се върна отново.
- Надявам се,милейди. – отвърна прислужницата и се поклони леко.После,припомняйки нарежданията на кралицата,даде последни наставления на принцесата. – Кралицата е сложила всичко необходимо за пътуването Ви.
- Какви са тези неща!? – възкликна Дели,докато разглеждаше съдържанието на торбата.Вътре имаше достатъчно храна,вода и пари,че да ѝ стигнат за няколко дни напред.Освен всичко имаше билки,които познава и такива,които не познава.Както и няколко странно изглеждащи предмети.
- Майка Ви каза,че трябва да разберете сама. – предпазливо обясни Ана.
- Добре,благодаря ти,Ани. – усмихна се Дели.
- О,милейди,щях да забравя! – прислужницата се хвана за главата.Свали черната си наметка и я подаде на принцесата. – Наметнете се,докато преминавате селото,а и след това.Може да сте в опасност,ако ви разпознаят.
Момичето пое наметалото и отново благодари.После последва Ана,която я изпрати до портите на двореца.Жената ѝ обясни пътя оттук нататък и се сбогува с нея.
Деланна продължи по пътя сама.Беше я страх изключително много и се оглеждаше непрекъснато.Изведнъж се почувства несигурна и си помисли,че не е готова да предприеме това пътуване сама.
Но когато наближи селото страховете ѝ се уталожиха.Вървеше бързо,със ситни крачки,а очите ѝ любопитно следяха хората наоколо.Повечето бяха пияници,излизащи от близката кръчма,или бъдещи такива,които влизаха.От тях лъхаше отвратителна миризма,но Дели почти не ѝ обърна внимание – беше твърде заета да се радва на чистия въздух и откритото небе.

Лорас
-Майстер-каза отчетливо момчето,впивайки тъмносините си очи в тези на стареца пред него.Младежът продължаваше да се взира настойчиво в мъжът срещу него,макар че нямаше това право.Великите майстери от Цитаделата никой не биваше да ги гледа в очите.Сякаш бяха прокълнати,защото бяха свързани с магията и с Бога.Те почитаха всички богове-добри и лоши.Вярваха в това,че Всевисшите помагат на хората от всички раси,независимо годините,рода им или дори-прегрешенията.Защото всички бяха едно,а това едно-всички.
-Коленичи-изграка майстерът.Момчето му се усмихна,но не помръдна.Старецът вдигна кокалестата си ръка,свивайки я в юмрук и тялото му конвулсивно потрепери.
-И защо да го правя?До колкото си спомням вашия паж ме уведоми,че бивам изгонен от Цитаделата,заради неправилно държание,в частност:прекалено пиене и жени.Нима това е оправдание,задето ме мразите още от мига,в който прекрачих прага ви?
-Не те мразя,млади момко-изпелтечи майстера и облиза устни-Просто ти се държа твърде непочтително към магията,науката и Боговете.Към Тях,най-вече.
-Не е вярно.Спазвах всичките си задължения,дори спечелих верига с една брънка.Нима това е малко?
-Малко или не,напускаш Цитаделата!-изкрещя извън себе си старецът и изплю няколко храчки кръв на мраморния под.Очите на Лорас Гриър дори се присвиха нервно срещу умиращия мъж.Знаеше много добре какво ще измърмори глупавия майстер точно след няколко секунди и сега водеше вътрешна борба със себе си дали да му го осигури.Ако донесеше сънното вино щеше да успокои болките му и да задържи Великия архимайстер жив поне още 24 часа,ала ако само стоеше и го гледаше със сбърчени вежди можеше веднага да се оттърве от него и пътят нагоре да бъде полу-изчистен.
-Вода-изпъшка Херцоний и старческиуте му ръце се протегнаха напред в отчаян повик за помощ,повик,който момчето,научено да бъде зло и студено,не успя да разпознае.
Лорас отново не помръдна,а веждите му се стрелнаха към кафеникавата коса с рошав и неправилно застанал бретон.Не знаеше в кое да вярва,на кое да се довери.Разума казваше да го остави,защото така щеше всичко да е по-просто и пъка да е по-лесен и по-сладък,но 20-годишния младеж в него все още напомняше 5-годишното момченце с широката усмивка и червените бузки,което бе готово да помогне на всеки.
Отвън,в Налей,се изливаше порой,примесен с грамотевици и светкавици.Клоните на някой изтръгнати от силния вятър,дървета се шибяха по високите прозорци на последния етаж.Същата тази буря беше и в сърцето на Лорас.Той въздъхна тежко,лицето му се изсквири в полу-досадна усмивка и той се приближи,грабвайки каната с вода.
След около десетина минути,Херцоний вдигна измъчена физиономия към младото момче,което сега бе седнало пред камината и бе запалило цигара,оставяйки димът да се стели из полу-жълтеникавата бледа светлина,идваща от единствения мангал в помещението.
-Не трябваше да го правиш-промълви мъжът,тотално объркан от действията на своя ученник.
Младежът се изправи,хвърляйки цигарата на земята и я настъпи,загасвайки светлинката й.Хрипливият му смях прокънтя зловещо и непознато,а майстерът потръпна на място.
-Какво пък?-промълви Лорас с насмешка и пъхна ръце в джобовете си.-Поживей си,старче.Следващия път няма да съм тук,за да ти помогна.-и с тези последни и нахални думи,той се запъти към големите дъбови порти.
Озова се на голямото стълбище в кулата на архимайстерите,която сега бе препълнена с хора.Жени и деца,дори и мъже,гладни и бедни,идваха при Великите седмина да поискат благословия и да се помолят на господ чрез неговите най-вярни слуги.В буря като тази,когато реколтата се унищожаваше и всичките посеви отиваха по дяволите,хората имаха нужда да вярват,че нещо ги пази и че същото това нещо може да им върне изгубеното.За Лорас тези хора бяха врабци,бяха глупаци.Размина се с една коленичила на стълбите жена,с малко бебенце на ръце,която откъсна парче от ръкава му в опита си да го помоли за милост.Младежът се отврати за пореден път днес и продължи бавно по каменните стъпала.От толкова много хора му беше трудно да намери къде да стъпва,а и дългото пурпурно наметало,висящо от раменете му,не му позволяваше да ходи бързо,защото туко виж някой го хванал и обесил с него,така както си е изкъпан и хубавичък."За такава смърт си мечтая"-засмя се сам на себе сии и си подсвирна доволно.
Долу на портите го изгледаха сърдито,но не успяха да го спрат да излезе.Когато се озова под малкия навес,си пое дълбоко въздух,сякаш го правеше за пръв път от дълго време.Мирисът на дъжд донякъде успокои дробовете му от никотина,който бе приел преди няколко минути и той нахлузи качулката си,подавайки се навън.Дъждът мигом го намокри здравата,а вятърът раздвижи наметалото му,омотавайки го около глезените му.Студът го принуди да закопчее останалите копчета на тъмносинята си риза и да скрие сребърният кръст под нея.Бурите бяха най-удобното време за джебчийте,тъй като Налей беше малък и беден град по природа.Хората живееха в дървени къщи,само с по няколко легла от слама в тях,държейки всичките си неща на едно място,от което пък следваше,че винаги имаше някой в дома и крадците не можеха да се изхранват.По време на бурите,къщите се рушяха и гражданите събираха каквото останало намереха,отивайки в Цитаделата да се молят.Всичко друго,ненамерено,заминааше право при крадците. "И някой майстери проповядват колко са жални джебчийте.Жални,да бе,по-скоро нахални."
Мислите на Лорас препускаха плавно,докато около него минаваха коне в най-бързия галоп,който Лорас бе виждал.Неподкованите им копита минаваха през калта,шляпаха в локвите й го пръскаха,дооцапвайки така и така мръсното му наметало.
-Куче проклето,махни се от пътя!-изкрещя някой зад гърба му и в миг тъпата част на една брадва го цапардоса през гърба.Лорас се сви от болка и падна на колене,ожулвайки ръцете си.Заболя го не толкова то удара,а от държанието на околните.
Една огромна каруца,натоварена със стока го подмина и каруцарят му изцъка недоволно с език,псувайки го на тукашния жаргон,който Лорас така и не успя да усвои.
-Махай се-измърмори ядосано младежът,надигайки се.Каруцарят се изсмя,изпсува го и изчезна от пътя.
-Печен кукуруз!Печеееен кукуууурууууз!-наблизо една дебела жена,облечена в дрипи и с черна забрадка около побеляла коса,крещеше с цяло гърло на минаващите селяни,но никой не й обръщаше внимание.Лорас вдигна едната си вежда подигравателно и се приближи до нея.
-Колко искаш за един кукуруз,бабо?-попита я с леден тон,а краищата на устните му се извиха леко нагоре.Жената примлясна,огледа го и цъкна с език :
-На тебе,бабиното,1 медник ще ти струва,щото имаш много 'убаво палто,което мо'е трампим за още две кукурзчит'ъ.
-Те да не са златни случайно?-хапливо отвърна Лорас-Няма да ти ги платя.Не стига,че бях готов за сребърник да взема две,макар и мокри в тази буря,а ти нахално искаш палтото ми.Хаха.Майната ти,жено.Оправяй се.
Подмина я и забърза ход.Ханът "Пияната мечка" не беше далеч,но не беше и на два разтега.Дъждът вече се просмукваше до дъното на костите му и караше тялото му да потреперва на няколко минути,водено от истинктите си за самосъхранение.Наметалото беше прогизнало,панталоните му също,а в обувките му беше сякаш плуваше в езерца.
Покрай него бързаха какви ли не хора.Калния път и дъждът ги правеше толкова еднакви,но макар и мръсни,той все пак успяваше да ги различи.Онея надутите си,с обувки като на елфи бяха богаташи,спор нямаше.Онея прегърбените бяха от покрайнините,от онея колиби покрай брега...А онези с веригите бяха бившите му събратя."Какво ли не бих дал сега да се върна в топлата килия под меките пухкави одеяла и да изям купичка топла супа,направена от Гарби?"-помисли си разсеяно,докато прекрачваше прага на хана.
Беше малка сграда,двуетажна,но по-дълга отколкото широка.Имаше около 20-тина стаи на втория етаж,а на първия беше кухня и хан.Имаше едно голямо кръгло помещение,пълно с дървени маси и столове,в което се побираха около 40 човека.Измерено в предценките на Лорас-място за около 56 бъчви подсладено вино от Арбор.Сега помещението беше наполовина пълно,или по-скоро наполовина празно,както би казал бившия ученик.Песимизма му нямаше граници.Имаше няколко вече напили се мъже,които постоянно щипеха пухкавите сервитьорки,там,където не биваше,няколко мъже в полу-пияно състояние,които бяха стигнали до частта с псувните по управлението и няколко едва ли не трезвени в сравнение с останалите,които бяха ударили само 3 чаши на екс и сега се гледаха умно,като шимпанзета.Само им трябваше да започнат да се почесват по главите.
Лорас се отправи с умерени крачки към бара,където стоеше слаб и строен мъж с големи очила и чистеше няколко халби с парцал,не пран от поне едно столетие.
-Стая за тази и още две нощи.Яденетата ще си ги избирам на място.Ако може само ми пригответе закуска и ..вана.
-Тука вани няма,душо.Избери си нещо друго.
-Хубаво.Искам вода,с която да се изкъпя.Станах на нищо в онова отвън.
-Вика му се буря.-изхили се мъжът-Както и да е.20-та.Оправяй се с водата.Викни си някое момиче да те пооближе,а не ми хаби тука и без това недостатъчната вода.
-Не искам момиче.Искам вода.И то веднага.Иначе ще отида при Марк отсреща.-усмихна се мазно и грабна ключа,насочавайки се към втория етаж.
Стаята му беше последната в огромния тъмен коридор.Докато вървеше се ослушваше внимателно.От стаите идваха различни звуци-от една се чуваше как млад магьосник реди разни заклинания и като се позаслуша малко,Лорас установи,че се бори да превърне някаква чаша в пергамент,защото нямал пари да си купи,от друга се чуваше пеенето на някаква жена,която можеше да му проглуши ушите,ако беше до него,а от трета викането на един мъж и звуци от чупене на стъкло в стената.Младежът побърза да си влезе в стаята,туко виж изял някой пердах из всичките тези глупости,които се случваха в "Пиянaта мечка.
Помещението беше малко и тъмно.Черни,прокъсани завеси,висяха на прозорците и спираха лунната светлина да достигне до стаичката,но Лорас реши да ги остави така.Беше студено и подтискащо.Имаше едно двойно легло в единия край и малко нощно шкафче.Лорас се намръщи,когато седна на матрака и леглото пропадна няколко педи надолу със звучнбо скърцане.В стаята нямаше баня,а също липсваха и свещи.Лицето му се изкриви в объркана гримаса и той извади от джоба си една от онези "вечни свещи",които бе взел от Цитаделата и я постави на шкафчето,палейки я с последната му клечка кибрит.
Вратата се отвори с гръм и трясък и някаква дебела сянка се промъкна вътре.Беше ханджийка,която тежеше поне 100 кг,със забрадка около главата и цялата пухтяща и изпотена заради огромното ведро с вряща вода,което носеше.Младежът не трепна дори,когато тя остави водата насред стаята,изпсува го на диалект и излезе.Коритото беше недостатъчно голямо за да се набута в него,но имаше гъба и корав сапун,което си беше преимущество."Добре,че стаята няма килим".-помисли си,докато разкопчаваше копчетата на ризата си.Щеше да се изкъпе насред стаята,после да се изсуши и да си легне да спи,а утре-щеше да се премести в отсрещния хан.Тук определено нямаше да намери гостоприемство.

-И не се връщай повече!-изкрещя мъжът и затвори дървената врата в лицето му.Очите на Лорас се бяха присвили заплашително срещу избелялите букви "Пияната мечка",а дъхът му беше бърз и учестен.Тръсна глава,за да прогони някакви мисли,и хвана наметалото си в ръка,прибирайки свещта и част от парите си в един от вътрешните джобове.Носът му се сбърчи от неудобство,когато се наложи да почука на отсрещния хан.За негова изненада,там никой не отвори.
-Какво става тук?-попита ядно Лорас и се залепи към един от прозорците,проверявайки дали въобще има някой тук.Нямаше.Празно.Всички маси,столове,дори и барът.Продължи да оглежда,макар че гледката си оставаше една и съща.Въздъхна объркано и се завъртя,търсейки нещо подозрително в тясната уличка.Веждите му се свъсиха,а усещането му за надвиснала опасност не му даваше мира.
Сви рамене,извади си цигара и тръгна по прашния път към пристанището.Все щеше да се намери някоя гостоприемница,в която да се настани,а в краен случай можеше да спи и на някоя палуба.Замисли се за възможността да стане моряк,но си спомни,че всъщност при най-малкото пътуване с кроаб получаваше морска болест.Изцъка недоволно с език и си дръпна от цигарата.Димът го изпълни,карайки го да потрепва приятно.Докато вървеше внимателно хвърляше погледи през рамо да не би туко виж някой от "Пияната мечка" да е тръгнал след него.Все пак,Лорас имаше пари.Макар и роден в бедно семейство,момчето не можеше да се оплаква.Родителите му бяха загинали отдавна,още по време на смъртоносните походи на пиратите.Майка му-убита от някакъв неизвестен никому пират,преди това ужасно изнасилена.Лорас все още виждаше в съня си насиненото й тяло,раздраните й дрехи и полуотворената уста,молила до последния си дъх за помощ.Никога нямаше да забрави сцената,на която беше станал свидетел,когато се бе прибрал да потърси утеха у дома.Баща му лежеше набоден с нож в стомаха до вратата и очите му се бяха изцъклили от ужас.Преживяваше последните си минути на агония,гледайки как любимата му жена бива изнасилена.Лорас се бе опитал да му помогне,но той просто не реагираше.Стоеше и гледаше на другата страна,там,където за Лорас остана скрито от големия параван.7-годишното момче беше пристъпило в стаята и тогава за пръв път видя истинското лице на ужаса.Майка му беше стояла потънала в кръв,а гърлото й бе пресипнало от викове.Момченцето бе реагирало истинсктивно.Ръцете му се бяха обвили около дръжката на лопатата и то бе замахнало с нея към пирата.Убило го беше на място,но майка му вече беше промушена с друг от ножовете.Оттам нататък всичко му беше в мъгла,докато не се събуди сам,заврян под дивана,но насред пустош.Всичко наоколо беше опожарено,а димът го задушаваше.Овъглените тела на родителите му се търкаляха пред очите му,затова той просто избяга.И не знаеше къде отива докато не срещна един свещеник да се моли за душите на мъртвите.После-беше дошъл момента с цитаделата.
Усети соления въздух в ноздрите си и му се догади.Никога не беше обичал мириса на сол.
-Добро утро,млади господине-поздрави го едно усмихнато зачервено девойче.Караше количка с миди и калмари с надеждата,че някои моряци ще се смилят над нея и ще ги купят-Изглеждате ослепително в новите си одежди,монсеньор.Бихте ли желали да споделите част от парите си с мен като ги пожертвате за тези толкова вкусни и богати на полезни вещества миди?
Лорас се засмя."Млади господине".Това момиченце обаче му харесваше.Не изглеждаше да е много малка-поне на 15.Едва няколко години по-млада от самия него.Стори му се сладка.Носеше дълга бяла рокля с червена престилка и червен корсет,който подчертаваше идеалните й форми.Лицето й беше мургаво,издължено с остра брадичка.Очите й бяха прекалено малки в сравнение с носа и устните й,пропорциите й определено не бяха правилни.Но имаше нещо,с което малката го привлече.
-Може би ако госпожицата благоволи да се срещнем довечера в "Градския рибар" и да поговорим ще купя част от стоката й?-предложи й развеселено,наклонявайки глава в знак на поклон.
-Съжалявам,монсеньор.Сгодена съм-отвърна му гордо продавачката след което го изгледа от глава до пети.Но ще се срещна с вас,разбира се,стига да получа подобаващо заплащане за това.
Лорас отново прихна.
-Забрави,кукло.Ако ще плащам за вечеря,то по-добре да си намеря някоя по-хубава.-след което я подмина.Мразеше ги тези надувки.Ако се мислеха за нещо повече,то много се лъжеха.На всеки ъгъл имаше жена,която бе готова на много повече от вечеря за пари,но Лорас осъзна,че всъщност въобще не се нуждае от нея.Седна на една пейка и се загледа в небосвода.Изведнъж нещо привлече вниманието му от дясната страна.Голям кораб пристигаше,а на палубата му ясно се виждаше гривеста кобила,която цвилеше недоволно.До нея някакъв моряк с качулка я обуздаваше,галейки муцуната й.И тогава на Гриър му просветна.Можеше пък да си купи този кон.Изглеждаше му здрав и на всичкото отгоре-расов.Дори неопитното му око успя да различи това.Морякът се обърна към капитанът и изглежда заговори нещо,защото едрият мъж закима.После наклони глава все едно отдаваше почит и на лицето на Лорас се изписа неразбиране.Защо,в името на светлината,капитан се кланяше на моряк?Разбра,че нещо не е наред и вроденото му любопитство го насочи към кораба.Морякът тъкмо слизаше,водейки коня за юздите.Кобилата се движеше плавно,а стопанинът й-още повече.Носеше наметало от черно коприна,което се спускаше свободно от раменете надолу.И тогава Лорас разбра-това не беше моряк.Беше жена.При това по извивките на тялото й,младежът предположи,че е дота красива.
Вятърът духна силно срещу жената и качулката й се махна за минути.Лорас прехапа устни.Пред него стоеше жена,красива като видение.Изглеждаше на около 19 години със сребристоруса коса и нежна млечно бяла кожа.Имаше големи зелени очи и пълни устни.Миглите й пърхаха като крилца на пеперуда,а идеално извитите й вежди само я правеха още по-красива.Беше висока и слаба,а ръцетв й се движеха с грация,присъща само на благородник.Остана омаян от нея за секунди и не усети,че жената започва да се отдалечава.
-Милейди!-извика след нея,воден от някакво непонятно чувство.Възхищение.Грубоватите му обноски изведнъж се притъпиха,а той изгуби възможност да разсъждава.Тя се обърна към и го погледна.Изумрудените й очи се впиваха в неговите сини с такава мекота..-Аз..аз..забравете.Извинете-промълви объркано и се обърна с гръб.Не знаеше какво го беше прихванало.Забърза към другия край на крайбрежната улица.Там имаше хан.Време беше да вкуси ейла,който моряците толкова много хвалеха.

Вилс,не знам дали се получи добре.Наистина ми беше трудно.Забравих си плановете за нея.И мисля,че е твърде кратко.Но отново започвам да вниквам,така че смятам,че ще компенсирам със следващите мнения.

Антоанет
Антоанет Колеридж ловко се прокрадваше из сенките в замъка. Вече близо час бродеше, но не можеше да рискува и да тръгне директно към изхода. Ако имаше малко късмет, никой нямаше да я срещне и тя щеше да избяга. Щеше да разполага с достатъчно време, за да се скрие преди изгрев слънце. Чу се шумолене и тя се притисна до стената, мълвейки проклятия. Изчака достатъчно дълго, за да се увери, че няма никой и тръгна отново. Тиха въздишка се отдели от пълните ѝ, бледи устни. Беше висока и слаба, дори може би прекалено слаба. Лицето ѝ беше издължено и изпито, а кожата – восъчно бяла. Имаше големи, кафяви очи, а косата ѝ бе абаносово черна и контрастираше с кожата. Беше се заметнала с черно наметало с качулка, която смяташе да си сложи, щом излезе.
Видя пред себе си стълбището. Това означаваше множество стъпала и после свобода. Усети хладната тръпка, преминаваща през тялото ѝ. Направи крачка напред, но някой я сграбчи за ръката. Антоанет ахна тихо и се обърна.
- Мислеше, че ще избягаш? – каза Майкъл Доу. Антоанет отблъсна ръката му и го прониза с поглед.
- Махни се. – прошепна тя.
- Не си в състояние да ме накараш, знаеш ли? – отвърна ѝ мъжът.
- О, нима? – вдигна вежди тя. Обърна се, но Майкъл я стисна за ръката. Антоанет чу въздишката му и стисна силно очи, преди да се обърне.
- Трябва да побързаш.
- Така ли? Всъщност това и правех, обаче ти дойде и... – отвърна разпалено жената.
- Знаеш, че няма да те издам. Поне не сега. Но ти си вампир, ако излезеш по изгрев, ще се превърнеш в пепел.
- Вампир съм от триста години. Мислиш ли, че не го знам? – сопна му се. През лицето ѝ премина сянка. – Нямам нужда от помощта ти. Справях се отлично и сама.
- Ти уби Николай. Това променя нещата. – рязко каза Доу. – Трябва да бъдеш съдена. От друга страна - защо да не се позабавлявам, като си поиграя на котка и мишка?
- Имаш изкривена представа за правосъдие, Майкъл. Николай беше жаден за кръв и власт, никога не се е интересувал за безопасността на клана . Той и свитата му ни разяждаха отвътре и щяха да ни доведат до разруха, което щеше да е много по-жалко, отколкото, ако ни намерят хората. Освен това, - усмихна се тя – не обичам да ме разиграват.
Майкъл не отговори. Само се взря в очите ѝ. Антоанет издържа погледа му, макар че много ѝ се искаше да отвърне глава. Имаше смътното чувство, че всеки момент ще ги открият тук и няма да успее да се измъкне. Ако изпуснеше единственият си шанс, може би нямаше да се почувства свободна никога повече… освен, ако не я убиеха, макар че това също не беше добра алтернатива.
- Колко време имам? – попита жената. Думите излязоха от устата ѝ като шепот. Мъжът като че ли се сепна.
- Вероятно ще заподозрат нещо по изгрев. Много малко от хвърлените в тъмницата не пищят. Веднага след залез ще слязат да проверят. Ще те тръгнат да те търсят моментално. – каза ѝ той.
- Тогава не бива да се бавя повече.
Майкъл Доу кимна. Антоанет му отвърна със същото и се завъртя. Постара се да стъпва възможно най-тихо, но бързо.Майкъл каза нещо, което тя не разбра, но ѝ прозвуча като „Сбогом”. Стисна ръцете си в юмруци, но не се обърна. Опита се да не мисли за това, което бяха имали, и което продължи толкова дълго. Предстоеше ѝ много дълго пътуване. Щеше да има предостатъчно време да го забрави и да започне нов живот.
Най-накрая излезе навън. Нощта беше хладна. Луната се бе скрила зад гъстите облаци, така че наоколо цареше пълен мрак. Антоанет не се притесни много от този факт. Вървеше умерено бързо, докато не осъзна, че е гладна. Имаше два варианта. Можеше да мине през селото и да си направи истинско пиршество или да мине през гората и да си хване нещо. Избра гората, макар и с голяма неохота. Осъзнаваше, че все още е твърде близо, за да се излага на каквито и да било рискове.
Гората беше мрачно място. Стволовете на дърветата бяха толкова близо едно до друго, че жената едва успя да се провре, за да навлезе по-навътре. Беше идвала много пъти в гората, но и беше по-трудно да се ориентира в тъмното. Поспря. Вдиша дълбоко, така че дробовете ѝ да се напълнят със свежия, нощен въздух. Обичаше това чувство. Изпълваше я с удовлетворение и желание.
Нещо в храстите изшумоля, което ѝ напомни къде се намира. Огледа се и смътно различи бялото петънце, което се прокрадваше към нея. Не ѝ трябваше много време, за да осъзнае, че това е заек. Антоанет се намръщи. Искаше ѝ се нещо по-добро, но щеше да се задоволи със заека, защото иначе рискуваше да остане гладна за неопределено време. Заекът заподскача към нея, което накара жената да се усмихне криво. Помисли си колко наивно е малкото същество, за да се доближи толкова. Тя се наведе и го хвана през телцето. Доближи го до лицето си. Очите ѝ вече бяха попривикнали с мрака, така че донякъде можеше да го разгледа. Малката му муцуна се размърда лекичко, а блестящите му,черни очи не спираха да шават. Антоанет го погали. Доближи го до устните си и жадно захапа. Заекът издаде писклив звук. Крачетата му заритаха бясно, а телцето му се замята в ръцете ѝ. Тя съжали, че не прекърши вратлето му първо. Така щеше да свърши бързо за него. Стисна зъбите си и остава кръвта да се стича по брадичката ѝ. Зайчето потръпна конвулсивно няколко пъти, след което спря да шава. Жената захвърли тялото настрани и чу глухото тупване. Изпита голямо съжаление, че не намери нещо по-голямо, но нямаше смисъл да седи повече тук. Продължи напред, като се чувстваше поне малко по-подкрепена. По сметките ѝ след около един-два часа щеше да настъпи изгрева. Нямаше време за губене, защото не знаеше колко точно се бе забавила в гората. Ускори крачка. Смяташе, че няма много опасности в гората. А ако все пак имаше… е, разполагаше с доста остри зъби.

След половин час вече наближаваше селото. Надяваше се, че качулката прикрива достатъчна част от лицето ѝ. Знаеше, че много хора (особено пияните) само се забавляват като говорят за вампирите, но имаше и такива, които вярваха и страстно защитаваха тезите си. Не искаше да се сблъсква с никой от тях. Беше повече от сигурна, че тук са земите на кралица Клаус. Би предпочела да не се замесва с магьосници, но нямаше избор. Почука на най-подозрително изглеждащата странноприемница. Казваше се „Бокалът” и вонеше ужасно. Както и предположи в началото, всички вътре бяха смъртно пияни и едва ли щяха да запомнят момичетата си, камо ли една случайна жена. Свали качулката, за да не привлича излишно внимание. После каза (достатъчно силно, за да надвика тълпата):
- Искам стая за тази нощ.

Риам
Чуваше откъслечни думи от разговора между брат му и баща му,но не повече.Сякаш самото му съзнание се съпротивляваше против това подслушване.Отвън дъждовните капки барабаняха по капаците на прозорците и звуците отекваха в празната дневна.Младеж,на около 20-22 години беше прилепил ухо към двукрила дървена врата и замислено слушаше.Вътре се водеше спор за съдбата му.Неговата и на Гали.За миг изгуби връзката в думите на двамата мъже вътре и въздъхна тежко.Явно тази нямаше да я бъде.Върна се на креслото,качвайки краката си на малката стъклена масичка.Мислите му се върнаха към случката по-рано тази вечер.Душата му още не можеше да намери покой заради последните думи,които му беше казал баща му :"Писна ми вие с брат ви да обърквате живота ми,Риам.Махате се от дома ми,още утре.И без това няма да го има за дълго..".Стомахът му се сви при мисълта да напусне замъкът Трийтън.Беше прекарал целия си живот тук,най-хубавите му спомени бяха тук.И той не знаеше дали бе готов да се раздели с тях.Не се чувстваше голям.Даже напротив-в сърцето си още беше малко дете.Не онова,което се страхува от тъмното и вярва,че духовете на великите рицари от дома Трийтън още живеят под леглото му.А онова,което все още вярваше в силата на семейството и което не можеше просто така да се раздели с тях.Майка му,баща му,сестричката му..Въздъхна.Наистина ли Карлос Трийтън бе способен на такава жестокост?Да прогони синовете си!Та Гали беше законния наследник на тези земи,а и бе най-добрия рицар в околията.Неведнъж се бе доказвал.Риам,като по-малък,винаги бе оставал на заден план,но от това не го болеше.Той винаги бе бил дясната ръка на брат,щитът на гърба му и нямаше намерение да предава това доверие.
"Винаги съм мечтал един ден да видя земите на елфите и магьосниците,но не искам този ден да е днес"-помисли си разсеяно,докато плъзгаше ръцете си нагоре-надолу по страничните облегалки.Бяха направени от фин материал,успокояващ кожата му.Усети,че сънят го надмогва,но си наложи да не заспива.Не можеше да пропусне най-важния момент от живота си.Или поне тогава му се струваше такъв.Облиза устни.Беше гладен и уморен.След цял ден ловуване,съзнанието и тялото му си мечтаеха само за храна и топло легло.Но нещо го дърпаше да остане в дневната.Усещаше,че заветния момент наближава.А причните за него си оставаха все така неизяснени в ума му.
Когато бяха малки,братята Трийтън не бяха известни с добродетели сред околните.Едва с година разлика,те бяха неразделни.Малкия Риам бе като опашка за Галахад,по-късно те станаха равни,макар по-малкия брат винаги да беше по-скоро сянка в сравнение с големия.За сървенование на външния вид не можеше и да се говори-двамата бяха различни като огъня и водата,като светлината и мрака.С русите си коси и сини очи,Галахад пленяваше момичетата като че ли ги вадеше с мрежа от морето.Обожателките му бяха много,всички примираха да се омъжят за наследника на Трийтън,но сърцето на Гали беше свободно.Той нито веднъж до сега не бе познал силата на истинската любов.Риам от своя страна-тъмен като нощното небе-с леки кафеви къдрици и черни очи,не будеше интерес сред младите дами.Беше по-скоро заместител на прекрасния си брат.И макар обноските и отношението на Риам да бяха много по-сдържани,той беше истински джентълмен.Но в него я нямаше топлината,струяща от Гали,нямаше я мистериозната усмивка,нямаше го чарът в очите.Малкият просто винаги оставаше на заден план-в стрелбата,в язденето,в любовта дори.Вече се беше отчаял да се бори за момичетата-те просто не го искаха.Някои го използваха,за да се доберат до Гали,а някои открито демонстрираха отвращението си към него.Затова Риам просто живееше като отшелник-без много приятели,без много слава,но истински в себе си и никога друг.Гордееше се с това,че не слагаше лицемерната маска,докато на Галахад милиони пъти му се бе налагало да го прави.Все пак,баща му го готвеше да защитава политиката на Трийтън.А полотиката не беше нищо друго,освен поредица от навързани лъжи.
Докато размишляваше върху миналото и бъдещето,Риам чу че откъм вратата се чуват стъпки.Значи все пак важния разговор беше приключен.Още не можеше да проумее факта,че не са го допуснали вътре.Майка му,баща му и Гали си крещяха вече от час и половина.Сърцето му се свиваше при всяко повишаване на тон,което можеше да доведе до края.Края на началото на неговия живот.И се боеше,ужасно много се боеше от бъдещето,което беше до болка неизвестно.
-Синко-промълви отчетливо Карлос Трийтън,когато пристъпи в стаята.От цялото му същесто сякаш се издигаше светлина.Беше дребен мъж,около 1.70,но много му килограми го правеха да изглежда още по-нисък.Облечен в кафеви торбести панталони и тъмен жакет с бяла риза,Карлос приличаше на малко буре.Навъсеното му лице и събраните над носа вежди не предвещаваха нищо добро.И въпреки това от него се усещаше добрина,неприсъща на повечето хора в района.Големите му уши и прошарената му кестенява коса го правеше да прилича по-скоро на някой весел дядо,отколкото на владетеля на земите на Трийтън.
-Татко-Риам лекичко се поклони както бяха законите.Не искаше да показва неуважение точно в този момент.
-Имаме да проведем сериозен разговор с теб,Риам Трийтън,и в този разговор очаквам от теб разбиране.Нищо друго.Няма да търпя крясъците ти,както търпях тези на брат ти и майка ти.Писна ми в тази къща да не зачитате решенията ми.Нямате право да се инатите,набийте си го в главите и престанете да упортствате.Няма да помогне!!-гласът му беше равен,някак спокоен,но се чуваше из цялата вскидневна и отекваше зловещо.Риам само успя да кимне.Благоговението към баща му го беше изпълнило изцяло.Силата,която се таеше в Карлос,трябваше да бъде уважавана и Риам го знаеше.
Тишината обхвана западното крило на замъка.Единственото дъждът все още се чуваше навън,по-мощен и по-разярен от преди.Риам неволно помисли какво ли би било да изтича навън и да се завърти под ласките на дъжда.Но знаеше,че е невъзможно.Карлос пристъпи няколко крачки напред и зачупи пръсти.Не знаеше как точно да обясни положението.Не искаше.Само Алая имаше право да знае това,никой друг.Нито дори Гали,който можеше да наследи Трийтън.Само можеше.
-Утре заминавате с ескорт към крайбрежието.Не ме интересува как ще го направите,но след седмица искам да сте стигнали морето.Ще хванете кораб и ще отпътувате за свободните градове.И не задавайте въпроси,положението е достатъчно сложно.
Риам хвърли бегъл поглед към Галахад.Рускосия младеж стоеше изправен от лявата страна на Карлос,блед като призрак,а топлината в очите му неволно беше изчезнала.Гали стоеше едва поемайки си въздух,без дори и най-малкия намек,че всъщност е човек,а не една от многобройните каменни статуи в замъка.Риам обаче усети,че въпросите на по-големия му брат напираха да излязат,а гневът му беше примесен със скръб.Сам се учуди колко добре го познаваше.Може би по-добре от самия себе си.Кимна,без да знае какво друго да направи.Родителите му го изгледаха начумерено,баща му с гняв,а майка му с тъга и напуснаха всекидневната.Риам успя да хване погледа на майка си,която обаче бързо отклони глава,сякаш можеше да сбърка,ако го погледнеше право в очите.Или да му подскаже нещо.Малкия Трийтън обаче веднага разбра,че проблемът бе по-сериозен от преди.Първоначално си беше помислил,че на баща му вече му е дотегнало от вечните им пиянски сбивания с прости селяци.Според него така петняха името на фамилията.Но нещо не беше наред.Да ги изгони заради това?Сега всичко стана някак по-ясно.Заплахата вече явно не беше повръхностна и сърцето на Риам му подсказваше,че отпращането им е с цел да ги предпазят.Но от какво?
Замисли се за изражението на майка му.Алая Трийтън беше все още млада според стандартите на останалите-едва на 39 години.Оженила се на 16 години за мъж по-стар от нея с около 6 години,Алая беше отгледала прекрасни синове и дъщеря,както и успяваше да поддържа в ред домакинството на дома.Карлос винаги се бе радвал на отношението на съпругата му към него,той я обрагждаше с много любов и тя му отвръщаше със същото.И макар първоначално бракът им да бе уреден,простото уважение премина в любов.Дори Алая някога да бе съжалявала за брака си,сега вече определено не го правеше.Но мисълта да се раздели с две от най-скъпите си същества я съкрушаваше.
-Хайде.Време да се приготвим-каза глухо Гали,а думите очевидно излязоха насила от устата му.За разлика от по-малкия си брат,той нямаше усета да разнинщва нещата.Просто ги приемаше каквито са,не се бореше да размишлява или нещо подобно.Затова и сега изглеждаше така сякаш иска да се разплаче,но сълзите просто не потичат от очите му.Дали имаше някакъв план,с който можеха да престъпят бащината заповед?На Риам това му се стори твърде глупаво и разбра,че такава мисъл дори не е минавала през съзнанието на Галахад.
Двамата братя тръгнаха по големите мрачни коридори към източното крило,където се намираха спалните.Замъкът Трийтън беше огромен за тогавашните стандарти.Създаден по поръчка от едни от най-добрите строители,той се извисяваше като исполин над по-малките околни замъчета.Камъкът и мраморът в него се преплитаха,създавайки изящество,непостижимо от повечето дрени собственици.Коридорите бяха дълги десетки метри,бяха покрити с прекрасен бял мрамор,а на стените висяха картини от различни художници.Изкуството беше на почит в семейство Трийтън от край време.Спалните,дневната,гостната,всички стаи бяха обзаведени с нежни мебели,избрани в прекрасни тонове.Не беше прекалено натруфено,а истинска радост за окото,особено това на ценители.Родът Трийтън обитаваше този замък повече от 400 години.Имаше много васали,а армията беше на почит и бе известна на всички.Плашеха се от нея.
Но сега явно нещо се бе объркало в прекрасния им свят,явно някой мраморен мост се бе пречупил.Но как?
Риам се опъна на леглото си и прехапа устни.Скръсти ръце под тила си и се загледа в тавана.Не виждаше смисъл вече да се измъчва за глупости.Просто щеше да последва Галахад,накъдето кажеше.Както винаги.Понякога чувстваше,че му дотяга от заповеди,но съществото му отдавна се бе примирило с второстепенната роля.Улавяше с перфиерното си зрение умерението движения на брат си,които събираше дрехите и вещите си.Знаеше,че трябва да направи същото,ала нещо сякаш го спираше.
-Трябва ли?-попита простичко.Сините очи на брат му го изгледаха едва ли не с насмешка.
-Разбира се-потвърди спокойно.
-Какво стана в кабинета,Гал?-въпроса увисна в тишината.Отговор не се чу дори в следващите 10 минути.Риам реши,че е бил прекалено директен с брат си,затова просто забрави,че е проявил това неблагоразумие.-Видях лицето на мама.Беше подпухнало от плач.-каза го по-скоро като констатиране на даден проблем,но се надяваше така да умилостиви Галахад и да получи задоволително обяснение.
-Да.От това е-чу се след малко отговора.Не бяха запалили свещите,затова Риам не знаеше каква е физиономията на брат му в момента.Но тъгата се бе разстелила из стаята и сякаш между двамата братя се появи огромна пропаст само за няколко секунди.Риам не знаеше дали е готов да се опита да я прескочи заради Галахад.Нещо обаче му подсказваше,че съвсем скоро щеше да научи.-Събирай се!-викна след малко Галахад,дал сила на гнева си.Брат му не отвърна,дори не кимна.Просто стана и заопипва в тъмното,насочвайки се към гардероба.
Дали от мириса на дъжд или от тежкия ден,Риам не знаеше,ала сънят го нападаше здраво.След по-малко от час вече бе готов да убие само за да си легне.Предупреди Гали,че утре ще стане рано,за да довърши и се просна с дрехите на леглото.Мигновено заспа.

Тропотът на конски копита се усили.Малкото пастирче се сви още повече в храста.Стадото му беше навътре в гората,а той бе излязъл насам само за да набере иглика за болната си майка.И тогава ги бе чул-конниците се приближаваха опасно.Първата му реакция бе да се скрие.Никога не бе обичал мъже с коне,те бяха прекалено опасни,а той-прекалено малък,за да се защити.Помисли си за стадото и отпрати молитва към Светлината небесна да го закриля.
-Стооооой-прогърмя сериозен глас и кожата на детето настръхна.-Галахад,бъдете така добър и минете навътре в колоната,за да бъдете добре охраняван.
-Не ми е нужда охрана,капитане-сопна се друг мъж.Гласът му обаче беше по-мек и нежен и пастирчето реши,че е някой благородник.
-Баща ви нареди да ви пазим-каза отново първия глас.Звучеше като удар на стомана,все едно сечеше въздуха наоколо.
-Виждате ли го някъде?Аз не.Сега командвам аз.Бъдете така добър да се подчинявате на своя господар,капитане.Продължаваме.Милорд баща ми нареди да сме стигнали до края на седмицата,а ако ще спираме на вскеи 5 разкрача да спорим,няма да изпълним строгите нареждания.Затова-побързайте!
Конете отново препуснаха,а въпросният капитан с въздишка ги последва.Пастирчето остана няколко минути,скрито в храстите и когато реши,че е безопасно изскочи от там.Но погледа му мигновено се прикова в самотният ездач останал на пътя.Беше младеж с тъмна коса и очи като катран.И все пак,въпреки странната си външност,се усмихваше.
-Как се казваш?-попита го.Детето замръзна и се опули.
-Н.н..Нокс-промълви объркано.Младежът го погледна почти приятелски и сърцето на Нокс за миг спря да бие.
-Не казвай на никого,че си видял конници,Нокс-предупреди го спокойно,а след измъкна от вътрешия си джоб една кесия-Вземи.За отплата-после му намигна и метна кесията.Докато я отвраяше,Нокс не можа да повярва на очите си.Вътре имаше жълтици.Истински.Преглътна тежко и погледа му се плъзна към небето.Благодари,че са му пратили този добър човек и се затича обратно към стадото си.Мислено се закле,че никой няма да разбере за тази странна група мъже.
Риам се усмихваше,докато яздеше в галоп да настигне групата.Беше забелязал малкото пастирче,което ги наблюдаваше още от самото начало,но не искаше да дава поводи за притеснения на останалите.Беше убеден,че проблемът с Нокс е разрешен.В далечината мерна групата конници.Бяха далеч от представата за нормална група от хора.Натоварени с кожени торби и облечени в най-обикновени селски дрехи,те можеха да минат за малък керван.И все пак се надяваха,че няма да им се наложи да общуват със стражи по пътя си към крайбрежието.20-тина от мъжете бяха с коне,но от по-старите,за да не привличат внимание.Другите 10 бяха пеша и водеха мулетата,натоварени с храна.Имаше и голям форгон,теглен от две магарета.Опитваха се да бъдат възможно най-незабележими.Младежът ги настигна и разбра,че дори не са забелязали отсъствието му.В стремежа си да запазят Галахад,съвсем бяха забравили за него.Ала Риам реши,че така е по-добре.Свободата му харесваше,а отшелничеството го привличаше.Може би всъщност това пътуване щеше да доведе до нещо добро.
Изведнъж на пътя изскочи момиче.Конете изцвилиха и няколко се изправиха на задните си крака.Момичето ги изгледа стреснато,а в отговор двамата братя,стоящи начело на колоната,я изгледаха с недоверие.Може би тя щеше да бъде първия им истински проблем за този ден.На нито един от двамата, не убягна пламъкът в очите й.

Галахад
Момичето пред тях беше нисичко, може би около шестнадесет - седемнадесетгодишна, макар че при ръста ѝ бе възможно да е по-малка. Носеше светлосиня рокля, почти в същия цвят като синчеца в ръката ѝ, който изпопада щом ги видя. Беше преметнала торба на гърба си. Големите ѝ, зелени очи прибегнаха по хората, които водеха мулетата, преминаха през конниците и накрая се спряха отново на Риам и Галахад. По-големият от братята махна на ексорта от тридесетина души. Приближи се до нея, а тя от своя страна отстъпи една крачка назад. Очите ѝ не се отделяха от неговите.
- Коя си ти и от къде си? - попита Галахад. Момичето леко килна глава и присви очи. Риам също се приближи и я погледна изпитателно. Другият брат повтори въпроса си.
- Това не би трябвало да Ви интересува - каза момичето. Имаше мек, напевен глас, забеляза Галахад. Въпреки това, веждите му се стрелнаха на горе.
- Явно ни интересува, щом питаме - намеси се Риам.
- Нямам никакво намерение да ви отговарям - продължи да се инати тя. По-малкия брат забеляза, че едва забележимата нотка на страхопочитание вече бе изчезнала, а на нейно място беше дошло хладното пренебрежение.
- Накъде си тръгнала? - попита Галахад малко по-настойчиво. Момичето само поклати вироглаво глава. - Не може да я оставим така. - промърмори Гали, така че само брат му да го чуе. - Затова ще се наложи да те вземем с нас. Вържете я. - Последното беше изречено така, че да чуят всички.
Очите на момичето се разшириха. Тя отстъпи още няколко крачки назад и притисна торбата до гърдите си. Няколко от мъжете се приближиха до нея. Отначало помислиха, че ще побегне, но единственото, което направи беше да стисне още по-здраво торбата си. Хванаха я грубо и изтръгнаха торбата от ръцете ѝ. Тя направи няколко нищожни опита за съпротивление, въпреки че беше напълно наясно, че няма шанс срещу толкова мъже около нея.
- Пеше ли ще върви, господарю? - попита един от мъжете. Новата им пленница, като че ли въобще не се трогна от тези думи. Погледът ѝ беше прикован към торбата, която сега лежеше прашна на пътя.
- Чака ни дълъг път. Ще се измори. - отвърна Галахад. Поогледа я замислено, след което добави - Ще се качи при мен.
Мъжете я дръпнаха към коня на господаря им, но момичето се запъваше. Все пак не ги затрудни особено и успяха да я качат на коня на Галахад, без никакви инциденти. Когато един от тях се наведе и вдигна торбата ѝ, усети как през тялото ѝ пробягна тръпка и ѝ каза:
- Не се бой. Не сме крадци.
- Само отвличате младите, беззащитни девойки, които срещате по пътя? - подхвърли тя. Това свари Гали неподготвен и той се засмя. Усещаше напрегната ѝ стойка. Изглежда никога преди не се бе качвала на кон, или ако го беше правила, никак не ѝ беше харесало.
- Имаш ли си име или да те наричам "момиче"?
- "Момиче" ми харесва. - отвърна тя. Галахад се усмихна.
Яздиха дълго. Спряха, когато се свечери, за да починат конете. Устроиха си лагер, наклаха огън и вечеряха. Безименната им пленничка беше заспала. Имаше хора на пост, така че двамата братя се чувстваха в безопасност край огъня.
- Какво ще я правим? - попита Риам.
- Ще я вземем с нас. - отвърна брат му. - Ако я оставим, рискуваме да ни издаде. Освен това я отвлякохме. Няма как да не вдигне врява.
- А след като стигнем пристанището? - зададе следващия си въпрос по-малкия, след като хвърли поглед на спящото момиче. Косата беше паднала през лицето ѝ и единственото, което виждаше беше брадичката ѝ.
- Още не съм напълно сигурен. - замислено каза Галахад.

Една седмица по-късно пристигнаха на пристанището. Времето беше прохладно, а във въздуха се носеше соления аромат на океана. Докато хората им уреждаха проблема със отплаването, Риам и Галахад се заеха с пленницата си. Тя ги гледаше изпитателно. Торбата беше оставане на земята и забравена за момента.
- Значи ме пускате? Ей така просто? - попита за пореден път.
- Не просто ей-така. - поправи я Риам и повдигна една кисийка.
- Това е, заради щетите, които ми нанесохте и факта, че ме отвлякохте? - вдигна вежди тя.
- Отчасти. По-скоро, за да купим мълчанието ти. - отговори Галахад. Момичето ги изгледа бавно, един по един. Въздъхна и на лицето ѝ се появи загадачна усмивка.
- Не искам златото ви. Искам да дойда с вас. - каза накрая.
Двамата се стъписаха. Въобще не бяха очаквали това предложение, а и през ум не им беше минало, че някои ще откаже толкова много пари. Спогледаха се и накрая сключиха нямо споразумение.
- Може да дойдеш. - каза Галахад. В очите ѝ присветна пламъче и лицето ѝ се озари от усмивката ѝ. - Но има едно условие.
- И условия ли има? Добре.
- Кажи ни как да те наричаме.
- Настоятелен си като продавач на съдове за домашна употреба по домовете. - изпъшка момичето. - Казвайте ми Дели.

Ереис
На централният площад цареше оживление.Хората се блъскаха насам натам,оправяйки сергиите си и борейки се за по-хубави места,близо до алеята,с останалите търговци.Беше почти пладне и истинската търговия щеше да започне едва след няколко минути.Небето беше чисто,а слънцето грееше приятно.От снощната буря сякаш не беше останала и следа.Стотици хора,останали без домове или без покъщнина от ужасните крадци,се скитаха наоколо,просейки.По-нахалните от тях дори се опитваха да крадат.Но всички бяха толкова улисани в работата си,че не забелязваха младата жена с красивия кон,които се движеха спокойно в левия край на улицата.Жената беше с качулка,но полът й се личеше по красивото й издължено тяло и нежна шия.Ереис вървеше бавно,защото чувстваше умората с всяка фибра на тялото си.Не желаеше да язди из тази напрегната пазарна атмосфера,за да не привлече прекалено внимание върху себе си.Едноседмичното пътуване по вода я бе изтощило.Първоначално поклащането на кораба й се стори приятно,но след втората буря вече милееше за твърда земя.Лесно беше убедила капитанът да я вземе на кораба си като слугинче.Носеше вода,търкаше палубата,все занимания,които обаче не прилягаха на благородния й сан.Никой не беше посмял да отвори дисагите й и тя се радваше за това.Миловидното й лице,пълните със сълзи очи и прехапаните устни някакси бяха успели да спечелят доверие.Така или иначе не бяха сгрешили.Ереис Найтшал нямаше никакви намерения да обира или наранява тези иначе спокойни търговски кораби.Беше се качила на "Лейди Марая"-кораб,кръстен на принцесата на Кралството.Елфката подозираше,че това не е първия и последния кораб,който ще бъде кръстен на прекрасната дъщеря на Робърт Хайуотър,четвъртия с това име,владетеля на Кралството.И все пак корабът беше приличен,а екипажът-с вродено уважение към жените.Не бе имала никакви проблеми,освен някои пияни моряци,по пътя си към Налей.Самият мирис на градът я караше да се усмихва.Налей-сърцето на свободните градове,където се намираше най-голямата и стара цитадела.Тук беше толкова различно от Мирейн-улиците бяха по-прашни,постоянно пълни с граждани,някои от къщите бяха от дърво,а по улиците се разхождаха безброй просяци-все неща,които бяха недопустими в столицата на елфското кралство.Ереис знаеше,че баща й никога не бе допускал гладуващи и бедняци-на всички намираше земи и работа,място за живеене,занаят,който да го изхранва.Неслучайно Мирейн се намираше в една от най-плодорните долини в цял Авалон.
Ереис се чувстваше прекрасно сред тълпите.Непознатите лица не само че не я плашеха,даже напротив,чувстваше се по-спокойна от когато и да било.Тук нямаше кой да я познае,нямаше ги хората,които постоянно да целуват краищата на роклята й,липсваха и бедните майки с новородени на ръце,постоянно молещи за милост.Може би за да избегне всички тези случки,през последните си години принцесата рядко напускаше двореца.Прекарваше дните си в библиотеката или в огромните градини на замъка.Всеки миг си спомняше нежните слънчеви лъчи,галещи лицето й и росната трева,гъделичкаща я между пръстите.И въпреки всичко това,Ереис не изпитваше носталгия по родния дом.Едва ли точно в онзи момент имаше сила,която да я върне обратно между каменните стени на двореца,където душата й бе като птичка в клетка.А и проблемите й постоянно я измъчваха.Сега бе напълно забравила за всичко.Свободата беше опияняваща.След седмица прекарана далеч от елфското кралство,неговата принцеса смяташе,че живота й вече наистина се бе променил.Нямаше да ги има безсънните нощи в планове за бъдещето й.Тя вече го изживяваше и то с цялата му сила.Надяваше се тук да не срещне никой,който да я познае.Едно беше сигурно-произхода й щеше да остане в тайна,защото ушите й прекрасно се скриваха от буйната руса коса.
Капитанът я беше насочил към един от най-отдалечените от пристанището ханове на име "Бедния коняр".Ереис имаше известни предположения защо бе кръстен така,но ги запази за себе си без да ги споделя с мъжът.Беше му благодарна,че я бе приел на кораба си и не искаше да усложнява положението си с хапливи забележки.Клетва също беше изморена.Не бе яла хубава треваот седмица и изглеждаше унила.Елфката правеше всичко възможно любимата й кобила да е добре,затова смяташе утре да я заведе на полята след града и да я нахрани хубавичко.Ала първо трябваше да си намери стая и да отдъхне.За миг мислите й се насочиха към странния младеж,който я бе заговорил сутринта.В бързината си не беше обърнала внимание на дрехите или тялото му,защото бе заета да изучава прекрасните черти на лицето му.Беше красив,по-красив от всеки елф,който бе виждала.Кожата му бе придобила бронзов отенък,а очите му бяха в такъв невероятен нюанс на синьото.Носът му,устните му,всичко у него сякаш бе изрядно.И когато си спомнеше само с какво обожание я погледна.Усети,че страните й поруменяват при тази мисъл и се насили да успокои ударите на сърцето си.Помисли си какво ли би било ако се срещнеха отново.Изумрудените й очи блеснаха под слънчевата светлина.
Докато вървеше по страничните улички,Ереис поглъщаше всичко с очи.Хората,държанието им,къщите.Сякаш се намираше в една напълно нова вселена.Никога не беше напускала пределите на Керисийс и не беше виждала други същества освен елфите.Рядко вестоносците на краля пристигаха при тях,но винаги имаха тайни съвети с баща й и Ереис никога не бе успяла да ги зърне отблизо.Мъжете бяха толкова по-различни от елфите.Високи,груби,с мускули,несръчно подкстрени бради и малки похтливи очички.Отново си спомни за непознатия младеж,който изглеждаше толкова привлекателен на фона на останалите около нея,но времето й да размишлява върху това свърши в мига,в който зави в един ъгъл и се блъсна в странна висока жена.Имаше бухнала червена коса,висяща на мръсни масури около лицето й.Носеше единствено къса рокличка,откриваща по-голямата част от гърдите и бедрата й.Очите на елфката се разшириха от почуда.Жената й изръмжа нещо на диалект,който Ереис не разбра,затова продължи по пътя си,правейки се,че не чува.Беше образована и знаеше общата реч,която се използваше в Налей.Но имаше някакъв роден диалект,който не беше усвоила и се надяваше да не й се налага.
Ханът беше стар и мръсен.Малка схлупена двуетажна сграда с пробит покрив.Липсваха безброй керемиди и купчини котки се разхождаха отгоре.Ереис потръпна.Конюшната бе отзад и тя забърза натам,дърпайки Клетва.Кобилата се противеше,незнайно защо,и на Найтшал и се налагаше да влага допълни усилия.Момче,на около 12 години стоеше на един камък и дялкаше дървена пръчка.
-Добър ден-поздрави учтиво Ереис и се усмихна нежно.Момченцето вдигна неизатересован поглед към нея.Лицето му бе мръсно,а косата-сплъстена от кал.Усмихна й се криво,изпивайки я с поглед.Елфката се почувства неловко от тази проява на неучтивост от дете.Забеляза пожълтелите му зъби,но й на погледа й не обягна ножа в ръцете му.-Аз мисля да се настаня в хана,но искам да оставя Клетва тук.Ще имам ли думата ви,че ще се погрижите за нея?-опита се да бъде възможно най-мила.Подбираше думите си внимателно,правейки странни физиономии.
Момчето се изплю на земята.
-Ху'у.-промълви той-Дай юздите.-тя му ги подаде и погледа й го прониза.За момент момчето се сепна.Проницателните зелени очи сякаш го предценяваха.Ереис погали коня си,прошепна му нещо и се насочи към задната врата на хана.-Ей,кукло.-подвикна й.Тя се обърна и вдигна едната си вежда-Петаче за услугата.-Найтшал се разсмя искренно,след което пребърха дисагите в ръцете си,вадейки меден петак.Метна го и хлапето ловко го улови,прибирайки го в джоба си-Приятен престой в "Бедния коняр"-викна след нея,а думите му заглъхнаха след тръшването на вратата-Но не вярвам да е такъв..
Ереис пристъпи в най-голямото помещение в хана и мигновено всички погледи се обърнаха към нея.Вече бе пладне и горещината навън беше непоносима.Макар морето да носеше хлден бриз,пак не се издържаше отвън.Затова ханът беше препълнен догоре с рибари,търговци,леки жени и т.н.Между каменните стени на сградата беше хладно,слънцето не проникваше и черните пердета по прозорците осигуряваха тъмнина,даваща спокойствие.Разговорите се водеха спокойно,над халби ейл,но никой не си позволяваше да надвишава нормалното количество.Все пак работния ден продължаваше.Жените се разхождаха измежду масите,настанявайки се в един или друг скут,но иначе атмосферата беше нормална.Помещението не беше кой знае колко голямо.Побираше най-много 50 души.Имаше няколко дълги дървени маси и пейки без облегалки.Найтшал огледа насъбралото се множество и се насили да ги погледне високомерно.Бе забелязала,че повечето жени гледаха така тук,в Налей.Мъжете се изсмяха,жените не я удостоиха с повече внимание и всички се върнаха към заниманията си.Ереис си отдъхна успокоено и се насочи към бара.Там дебел мъж дъвчеше тютюн,загледан някъде през малкото прозорче над мивката.
-Кажи,кукло-промълви той отнесено и я погледна.Имаше дълги мустаци и изражението му го правеше да изглежда опасен.Ала тя веднага усети,че не е така.
-Стая за тази вечер.-остави няколко монети и той й кимна,подавайки й ключ.
-Първата вляво.Има само еидн коридор,няма да я сбъркаш.Приятно прекарване..и си пази нещата-предупреди я,докато блуждаещия му поглед не се спря нито веднъж върху лицето й.Ереис не отвърна,а кимна сковано и се насочи към стълбите.Примоли се скърцането на дървото и токчетата й да не я поставят в неловко положение,но това,за щастие,не се случи.
Бълнуваше.Студена пот беше покрила челото й,а ръцете й,стиснати в юмуци,бяха притиснати към гърдите.Крещеше.Тялото й се мяташе в конвулсии.Косата й,разпиляна по възглавницата,се беше разочрила допълнително.
Рязко отвори очи.Не виждаше нищо,защото в стаята й нямаше свещи.Опита се да си поеме дълбоко въздух,ала неуспя.Сякаш нещо бе притиснало дробовете й.Изправи се в седнало положение и продължи да се задъхва.Не знаеше колко време се бе мъчила в стенанията си.Искаше й се да изкрещи за помощ,но сили не й достигаха.Сълзи потекога от очите й в мига,в който стигна до прозореца и го отвори широко.Хладния нощен въздух нахлу,удари я лицето й,освобождавайки я от невидимите окови.Задиша тежко,но постепенно успя да възстанови пулса си.Вече не усещаше пронизващата остра болка,която се появяваше при вдишването.Погледна към луната.Вече не беше онзи сребърен сърп,а леко започваше да се загкръгля.Пълнолунието наближаваше.Лицето й се сгърчи в ужасена гримаса.
Ереис се върна спокойно на леглото си.Предцени,че са минали едва час или два,откакто бе пристигнала и веднага бе легнала.Дисагите бяха изоставени до леглото й,а красивата рокля и обувки,на един стол до малкото писалище.Ленената риза бе залепнала за гърба й.Отново се мушна под завивките си,макар да знаеше,че нямаше как да заспи повече.В щастието си,че най-сетне е свалила товара от плещите си,съвсем бе забравила за другия си голям проблем.
Мислите й отлетяха далеч към спомените.Към родителите и брат й.Рейсър Найтшал.Ереис го обичаше повече от всеки друг на света,а загубата му беше останала като отворена рана в сърцето й.колкото и дасе опитваше да си я представи,смъртта му си оставаше загадка за нея.Не бе искала да чуе,не бе искала дори да попита за нея.Самото му безжизнено тяло я караше да изтръпва,леко отворените сиви и толкова красиви очи,в които вече не се четеше онзи блясък.Беше плакала.О,колко много беше плакала за него,а сега пазеше спомените си като златото в торбата на земята.Прехапа устни и се загледа в тъмните петна на тавана.
На сутринта,когато се събуди,тялото й бе изтръпнало от умора.Беше спала само няколко часа и физически нямаше сили за деня.Но умът й трескаво работеше,докато се преобличаше.Замени ефирната си рокля с панталони от промазана кожа и високи до коляното черни бутуши.Сложи любимата си бяла риза и черен корсет.Сега вече можеше по някакъв начин да мине за тукашна.Грижливо среса косата и изми лицето си,после събра нещата в някаква скъсана торба,която бе отмъкнала от готвачката си в двореца.Въздъхна и се насочи към долния етаж.За нейна собствена безопасност смяташе да закуси нещо по пътя и довечера да спи в друг хан.Прекаленото привличане на внимание можеше да й изиграе лоша шега.Усмихна се учтиво на собственика и излезе при конюшната.Малкото момченце беше там,но тя безпогрешно прочете по лицето му,че нещо не беше наред.Изглеждаше странно унил в сравнение със снощната игрива усмивка,играеща по устните му.
-Добре ли си?-попита го строго.Този път не си позволи да изпитва състрадание,макар че сърцето й искаше само това.
-Не,милейди-"милейди?".Ереис присви очи срещу него.Той не смееше да вдигне глава към нея,а се взираше в босите си крачка.
-Както и да е-отсече-Доведи ми коня и ще получиш още един петак.Погледът на детето се плъзна по краката към главата й.Устните му затрепераха.
-Откраднаха го,милейди.Кобилата ви я няма.Разбойници ни нападнаха през нощта и аз не можах да защитя конете.-лицето й се сбръчка в ужасена гримаса.Момчето,изглежда,се засрами още повече-Извинете ме,милейди.Моя грешка беше.Накажете ме някакси,знам,че не трябваше.Но те ме заплашиха,че ще ме убият.А нали знаете,милейди,животът ми е скъпичък,все още съм едва на 13,имам толкова много пред себе си.А и бедната ми майчица щеше да се поболее и..-тя му махна с ръка да млъкне.
Гърлото й се стегна,а лицето й помръкна.Беше изгубила единственото нещо,за което трябваше да се грижи.Клетва я нямаше.

Деланна
Корабът се люшкаше сред вълните и всички, които не бяха част от опитния екипаж, се надяваха по-бързо да пристигнат на суша. Капитанът крещеше непонятни за Дели заповеди, а моряците търчаха наляво-надясно и изглеждаха така, сякаш си разбират от работата, макар че момичето не искаше да залага прекалено много на предположения, затова се прибра в каютата си. Не знаеше къде са Риам и Галахад , но можеше да приеме, че почиват в каютите си или обсъждат нещо, или раздават заповеди. Каквото и да правеха, имаше смътното усещане, че сега не ѝ е мястото при тях. Тъй като нямаше какво да прави, изсипа съдържанието на торбата върху леглото. Всевъзможни предмети изпопадаха на грубия плат, който минаваше за одеяло. Внимателно отдели кесията с парите настрани. От храната, свършила преди два дни, бяха останали само трохи. След като ги почисти, се зае да отделя билките. Майка ѝ се беше погрижила да има под ръка всевъзможни растения, макар че момичето силно се надяваше да не ѝ се налага да ги използва. Имаше нещо, увито в мръсен, кафеникав парцал, чиято форма не можа да различи. След като го взе в ръце, разбра, че е кама. Деланна ахна тихичко. Не можеше да повярва, че ще ѝ се наложи да използва това нещо, още повече – че майка ѝ очаква да ѝ се наложи. Прокара пръст по студеното острие, като се внимаваше да не се пореже. Хладна тръпка премина през тялото ѝ и Дели не можа да определи дали ѝ харесва. Изплаши се и побърза отново да омотае парцала около камата. Следващото, което се препречи пред очите ѝ беше плик. Писмо. От майка ѝ. Дели посегна към него и го стисна здраво. Как ѝ беше убягнало? Опита се да го отвори, но ръката ѝ се плъзна по грапавата хартия. Момичето се ококори, но бързо се сети причината. Майка ѝ беше запечатила писмото с магия. Можеше да опита да я развали, но знаеше, че ако Маргарет Клаус искаше писмото да бъде отворено така, въобще нямаше да поставя магия. Постави го грижливо до камата, която изгледа със смесица от отвращение и страх. Извади нещо, което не можа да определи. Беше кръгло и черно и беше повече от сигурна, че и върху него има магия. Остави го настрана и погледът ѝ спря върху друг предмет. Посегна към него, за да го разгледа по-отблизо, но точно в този момент на вратата на каютата се почука. Деланна подскочи като ужилена, напъха припряно нещата обратно в торбата и се изправи. Отвори я и се озова лице в лице с Риам. Черните му очи се взряха в зелените ѝ, но тя бързо отклони поглед.
- Очаква се скоро да пристигнем и дойдох да...те предупредя.
- Добре,благодаря ти – отвърна Дели притеснено.
Корабът се люшна и момичето залитна. Риам я хвана за ръката на време, така че ѝ спести падането. Когато кораба се поуспокои, Клаус отново благодари на Риам.
- За нищо…Аз ще се кача, макар че се справят добре и без мен. – промърмори той.
- Почакай! – възкликна Дели. Обърна се и взе наметалото си. На палубата със сигурност щеше да е много студено, затова беше по-добре да се загърне с нещо. – Ще дойда с теб. Искам…искам да наблюдавам океана, преди да слезем в Налей. – довърши тя и сведе глава смутено.
Риам ѝ се усмихна. Изчака тя да излезе и затвори врата след нея. Деланна се вървеше предпазливо, нащрек, ако я изненадат с още някое полюшване. Стараеше се да не залита, защото само от идеята да падне в краката на Риам се изчервяваше.
Когато излязоха на палубата, морето все още се бълнуваше. Вятърът виеше свирепо и накара момичето да се сгърчи от студ, въпреки наметалото. Един моряк профуча покрай нея и кресна нещо. Тя го изгледа накриво и пропусна покрай ушите си думите, които използва. Огледа се за Галахад, но не го видя и реши, че най-вероятно е някъде с капитана.
Още една вълна разтърси кораба. Деланна се взря като омагьосана във водата. Вълните се гонеха и разбиваха в плавателния съд, който цепеше океана. Острият, солен мирис на океана беше много по-осезаем, отколкото на пристанището, преди да тръгнат. Клаус бърчеше нос, защото не беше свикнала с миризмата. Обичаше топлината и уюта в замъка, обичаше мириса на току-що сготвената храна, обичаше мириса на цветята. Налегна я носталгия, след като си спомни за майка си и Анна, които толкова обичаше.
- На Анна щеше да ѝ хареса тук. – промърмори тя.
- Коя е Анна? – попита Риам, който беше застанал до нея, също взирайки се в синьо-зеления океан. Погледът му се беше отнесен нанякъде, макар че Дели беше сигурна, че я слуша внимателно.
- Анна се грижи за мен, откакто станах на четири. Не помня предишната си бавачка. Когато Ани започна да ме гледа беше горе-долу на моята възраст. Много е красива и мила и… Странно. Винаги съм мислила за нея, просто като за „Ани”, нищо повече. Чувствам се глупаво, че знам толкова малко за нея, а я познавам почти от цял живот. – От устните ѝ се отдели тиха въздишка, която излезе като малко облаче. – Чудя се какво ще каже майка ми за това.
Деланна не осъзна колко всъщност каза. Сега се бе отдала на спомени и съкровени мисли, за да забележи, че се изтърва за бавачката, което може да доведе до сериозни размишления за потеклото ѝ. По-късно, когато отново си спомняше за моментите на палубата, щеше само да се надява Риам да не се е усъмнил.
Между тях настана тишина. Деланна извикваше в ума си скъпи за нея образи, а Трийтън все още гледаше загадъчното море.
- Избяга ли? – попита по едно време той.
- О, не! – възкликна Дели. – Не.
Като че ли това изчерпа темата и двамата не проговориха повече. Отначало момичето си мислеше какъв късмет извади като срещна двамата братя. Дали щеше да види океана, ако нещата се бяха развили другояче? Постепенно мислите ѝ се отнесоха далеч, далеч назад, когато стигаше едва до кръста на Ани. Тя обикаляше в кръг около гледачка си, а едно момченце – около година по-голямо от нея – я следваше и се смееше весело. Дели често си спомняше за Дерек. Той беше нейн братовчед и най-близък приятел. До един момент. Деланна нямаше много ясни спомени от тогава. Помнеше, че се гонеха из замъка, когато Дерек изведнъж се спря и я изгледа сериозно. Почти като възрастен. Момичето се изплаши при внезапно спрелия смях да момчето и посърналото му изражение. Говореха си нещо и той избяга нанякъде. Повече не го видя. Цяла вечер не се върна и Маргарет така се наплаши. Изпрати хора да го търсят и на сутринта донесоха безжизненото му телце. Дели и Лорел, сестричката на Дерек, плачеха здраво прегърнати, различни в игрите, но заедно в болката.
Клаус се намръщи, след неуспешният си опит да си спомни причината за смъртта му. Вероятно не ѝ бяха казали, та тя беше само дете. Имаше смътното усещане, че имаше нещо общо с дейността, довела до смъртта на Дерек, но не беше сигурна. Надяваше се да не е така. Чудеше се доколко решението ѝ да замине бе, за да избяга от старите спомени и доколко, за да открие света извън стените на замъка.
Нишката на мислите ѝ беше прекъсната от Галахад.
- По-добре се прибери вътре. – каза ѝ той. – Според капитанът ще се разрази буря и вероятно ще забави пристигането ни в Налей. Тук горе може да стане страшно. Прибери се.
Дели кимна. Искаше ѝ се да останат заедно, но не знаеше как да го каже. Трябваше да прекара останалата част от пътуването във влажната каюта, а никак не ѝ се искаше.

Бурята наистина беше страшна, но кратка. Деланна чуваше тътена от гръмотевиците и грохота от разбилите се в кораба вълни. Опитваше се да си представи картината, но без особен успех. Капитанът излезе прав. През нощта се бяха отклонили от курса и това забави пристигането им в Налей, но преди обед пуснаха котва при пристанището на града.
Дели изпитваше леко гадене и замайване, макар че като стъпи на здравата почва, се успокои. Ако съдеше по израженията на Риам и Гали и те изпитваха горе-долу същото, но го прикриваха много по-добре от нея. По-големият брат бе предложил да носи торбата ѝ и тя се бе съгласила, макар след дълго и упорито отказване. Тук времето беше добро, още повече, че пристигнаха в най-горещите часове от деня,и се надяваха скоро да намерят място за почивка.
Местността не им беше позната, но подочуха за някакъв хан на име „Бедният коняр” и решиха да продължат към него. Беше неугледна, двуетажна постройка и Дели се надяваше вътре да не е толкова лошо, колкото отвън. Галахад плати за стаите. Докато вървяха към тях, Деланна му подаде няколко монети. Той я погледна въпросително.
- За стаята. – усмихна се тя.

Лорас

-Мисля,че съм влюбен-каза на младежа срещу него.Пияното момче се разсмя като лудо и отново изля половин халба ейл в гърлото си.Лорас го гледаше с отвращение.Въпреки че до преди седмица и той се държеше по същия начин,сега този начин на живот му се струваше ужасен.Когато знаеше,че нямаше постеля,в която да поспи,огнище,на което да се стопли и храна,която да сложи в устата си и да укроти стомаха си,нищо вече не изглеждаше толкова розово както преди.В момента стоеше с един от бившите си съквартиранти в крайпътна кръчма,слушаше разсеяно разказите му за пропуснотото в Цитаделата,ала мислите му летяха към жената с изумрудените очи.Сега,когато го изтърси насред разговора,осъзнаваше какво точно го мъчеше от часове.
-Ти?-засмя се Чарлз,приятелят му.Чарлз Хамилтън беше 23-годишен,но с ума на 15-годишно хлапе.Имаше миловидно лице,къдрава кестенява коса и меки кафяви очи.Привличаше момичетата от Девическия корпус като мухи към мед.Но те бяха дали клетва,затова просто се задоволяваха с това да го гледат отдалеч как върши някои от ежедневните си задължения.За Лорас Чарлз беше най-добрия приятел на света.Гриър милиони пъти се бе въползвал от предаността му и заради това,Хамилтън си просеше безброй наказания от майстерите.Семейството на Чарлз бе загинало по същия начин като родителите на Лорас,може би затова го чувстваше толкова близък.Единствения недостатък на момчето беше слабостта му към ейла.
-Да,аз-потвърди вглъбено Гриър-Видях я днес на пристанището.
Чарлз му метна недоверчив поглед.Нито веднъж не бе виждал приятелят си тъй замислен и тъй сериозенм,сякаш на раменете му лежеше проблема със съдбата на кралството.Хамилтън лениво го побутна по ръката и се усмхна лъчезарно,когато срещна сините очи на Лорас.
-Как се казва?-попита го спокойно с надеждата след много въпроси за нея да намери недостатъка й,да го изтъкне и Гриър да се откаже от мечтата за нея.И въпреки това нещо в него му подсказваше,че няма да успее да постигне желания резултат.Лорас никога не си бе позволявал за нещо повече от простото физическо привличане.Нещо като чувства.Ала сега бе изрекал думите толкова сигурно.Раменете на Хамилтън неволно потръпнаха,сякаш отнякъде бе навял хлад.А нямаше нито един отворен прозорец в тясното помещение на хана.
-Аз..не знам-отвърна простичко и наведе тъжно глава.Показалецът му се плъзгаше нагоре-надолу по дръжката на халбата пред него.
Чарлз не реагира веднага.Отне му няколко минути,за да премисли отговорът на приятеля си.Искаше да му каже нещо успокоително,без в думите му да прозвучи какъвто и да било намек за сарказъм,да го укори по детски за глупавата му реакция,а после да говорят за друго.Но не можеше.Лека усмивка се разля по устните му.
-Откъде е?-опита отново.Може би тя просто ме забравила да му даде името си.Може би толкова се бяха улисали в сладкия си разговор на някоя стара пейка на пристанището,където се чуваше сладкият шум от вълните.
-Не знам.
-На колко е?
-Нямам представа.
-Колко време прекарахте заедно?
-Около минута и половина.Защо?
Чарлз замръзна.Какво се очакваше от него да каже сега?Първата мисъл,която се промуши в замъгления му ум беше,че Лорас е откачил.Паниката за приятелят му го обля и в миг забрави това,че бе изпил солидно количество алкохол.Сякаш изтрезня за секунди.Погледът му се впи безмилостно в навелия се Гриър.Само ако можеше да разбере какво наистина се бе случило.Усещаше,че в цялата история има нещо гнило,как можеше Лорас,разбивачът на женски сърца,просто така да се е влюбил в първата красива непозната?Дали не беше от ония дето завъртяваха главите на почтените момчета и мъже с някакви отрови или странни думи.Въздъхна.
-Просто питам-отвърна,насилвайки се да звучи нормално.Лорас,който бе пил твърде малко тази вечер,усети тона му.Преглътна.Знаеше,че звучи откачено.Осъзнаваше го,ала какво?Да забрани на сърцето си да чувства или да избяга от истината?Нито едното не беше приемлив вариант.Надяваше се,че поне най-добрият му приятел ще разбере и ще го подкрепи.
-Знам какво се върти в главата ти,Чарлз и е по-добро да го кажеш гласно,отколкото да го криеш.Знам,че си мислиш,че съм полудял или омагьосан,но мисля,че грешиш.Имаше нещо специално в нея,нещо,което усетих в мига,в който срещнах погледа й.Ах,само да можеше да видиш тези очи,Чарли,само да можеше..-изведнъж гласът му заглъхна,а последните му думи бяха прозвучали толкова замечтано.Дълбоко в себе си,някъде наистина навътре,на Хамилтън можеше и да му се иска да види тези запленяващи очи.Но точно в този момент желаеше да измъкне Лорас от техният плен.По дяволите,тази гъска,която беше успяла да накара Гриър да се държи като мекотело!Наруга непознатата наум.
-Да се поразходим,братле-подкани спокойно Чарлз.Беше около 7 вечерта и навън времето беше повече от приятно.Макар слънцето цял ден да се опитваше да се изсуши земята,хладният въздух,придошъл предишната вечер с пороите,все още беше навън.А и около пристанището винаги имаше бриз.Може би малко свежест щеше да опресни паметта на Лорас и щеше да му припомни какъв всъщност е той.Гриър обаче усети намеренията му.
-Престани,Чарли.Не се дръж с мен като с малоумен,съвсем наред съм си.Ти просто не я видя-изстена.После стана,облече палтото си и излезе навън.
Не знаеше как денят му можеше да стане по-лош.Да се влюбиш в идеалната непозната и да се скараш с най-добрият си приятел.Животът беше гаден с добрите хора.На последната си мислъл,младежът се изсмя зловещо.Той-добър?Хаха.Открай време играше ролята на лошо момче и тя си му харесваше.Като малък се беше учил да бъде добър.Родителите му бяха едни от най-почтените граждани на Налей.Всички от средната и дребната класа ги обичаха.Лорас искаше да стане като баща си-моряк.Майка му работеше като домашна прислужница в дома на губернатора на Налей,единствения човек с малко повече власт от другите.Семейството беше щастливо,винаги имаше какво да се яде у дома,а малкото момче се учеше старателно,молеше се на боговете и никога не посрами родителите си.След като ги убиха,Лорас вече не намираше смисъл в това да е добър.Сарказмът и презрението станаха негова запазена марка.Да гледа на хората сякаш са някакви нищожества също му се отдаваше.Понякога Гриър се надсмиваше над себе си,казвайки си,че може би във вените му тече кралска кръв.Иначе надмеността нямаше да му се струва като нормална част от характера му.
Тръгна по Ябълковата улица.От двете страни на стария коларски път се вдигаха най-красивите и величествени къщи в цял Налей.Лорас си спомняше,че едно време си обеща да живее тук.Сега разбираше,че това никога няма да се случи и не съжаляваше.Може би това беше отреденият му път-да бъде беден,отринат и самотен.А очите й все още го пронизваха като ножове.Усмихна се кисело и подсвирна на едно младо момиче,носещо две тежки ведра към къщата на губернатора.При друго обстоятелства сигурно щеше да й помогне,но сега не му се занимаваше с нея.
Ако някога бе си мислил,че е влюбен,значи наистина бе бил толкова далеч от истината.В момента Лорас смееше да сравнява сърцето си с цветна чашка,която преливаше от нектар.Този нектар беше любов.Но нещо му подсказваше,че няма да има кой да отпие от тази сладост.За секунда Гриър се озова в друго измерение,някъде преди година и половина,когато беше на първия си изпит за брънка при майстер Феломен.
-Вярваш ли в любовта от пръв поглед?-попита го спокойно мастерът сякаш това беше най-често задаваният въпрос на света.Лорас се ококори,после лека усмивка пробягна по устните му.
-Не-засмя се младежът.
-Това е добре,защото няма такова нещо-обясни майстер Феломен.-Питах те,защото искам да чуя как би помогнал на човек,болен от любов?
На този въпрос Лорас нямаше готов отговор.А за да станеше майстер,трябваше да се научи да отговаря на всичко.А той не можеше.
Може би на Лорас Гриър никога не му бе било писано да става майстер.Може би цитаделата беше просто преходен период.Лорас не беше кой знае колко набожен вече,но вярваше безрезервно в съдбата.А сега му се струваше,че точно тази съдба го е срещнала с жената с измрудените очи.Опитваше да си представи каквоще й каже,ако късметът му позволи да я види отново.Сигурно щеше да прехвали красотата й.О,дано само езикът му не се вържеше!
Вървеше с ръце в панталоните.Вятърът духаше срещу него и развяваше немирните му кестеняви кичури.Очите му оглеждаха всичко спокойно и той се наслаждаваше изцяло на момента.Виждаше пред него последните отблясъци на залязващото слънце.Дали в този момент и Тя гледаше същия този залез на някоя друга улица в Налей?
За миг Лорас се върна в реалността.Той туко що беше напуснал цитаделата,бяха го изгонили от два хана и сега нямаше покрив над главата си.Харчеше парите си толкова безразборно,че нямаше да му стигнат доникъде.Спестяванията на родителите му щяха да отидат за пиене и жени.А младежът знаеше,че те никога не биха положили толкова много усилия,ако знаеха за какво щяха да бъдат използвани.Затова реши,че тази вечер ще преспи в някоя чужда градина.Богатите граждани на Налей имаха богати овощни градини,все щеше да се намери място под някое дръвче.Гриър се зясмя,докато вървеше.Превръщаше се точно в най-големият му кошмар-просяк и бездомник.А сега,какво следваше?