Angie

В развитие Брой мнения : 100 Registration date : 06.12.2007

Е,това е нещо съвсем ново и съвсем неочаквано,поне за мен.Надявам се да ви допадне.

Angie

Приглаждаше нервно карираната си поличка и дърпаше смешните си различни чорапи нагоре към коляното,така че да не се вижда ужасния й белег.Лицето й бе пребледняло от притеснение,а очите й оглеждаха всичко наоколо с любопитния си блясък.Малката й раничка се поклащаше на гърба й,а дългата й плитка се бе вплела в един от циповете.Чуваше присмехулния смях около себе си,но не смееше да се обърне.Тя беше по-силна,ала ако ги погледнеше,сълзите несъмнено щяха да заиграят в очите й.Защото бе свикнала да я отхвърлят,да бъде осмивана,въпреки че малката надежда,че новото може да й донесе красотата на деня,все още тлееше в сърцето й.
Премина покрай една група момчета,който започнаха веднага да се кискат,щом им се усмихна.Знаеше,че не е самата красота,и че никога нямаше да получи целувката на някой от „известните” и го бе приела.Не се бореше със съдбата си,напротив надсмиваше й се.Беше се научила да контролира емоциите си,да не се поддава на ужаса,но не можеше да спре сребристите сълзички да се стичат.Не им каза нищо,а продължи да се клатушка,заедно с таблата си към последната маса.Разбира се,че бе празна.Точно до кофите.Никой не желаеше да препарва до това място.Нито тук,нито в старото й училище.Изглеждаше им прокълнато,а и миришеше отвратително.
Тя се настани на една от скамейките и взе млякото с треперещи ръце.Нежните й бели пръсти опипаха кутийката и тя успя да я отвори.Лека усмивка се разля по устните й.Докато ядеше се постара да забие поглед в земята,защото се опасяваше,че може да обиди някой,ако го погледне право в очите.
-Алис,нали?-попита нечий глас и момичето се насили да повдигне глава.Беше дребно,дебеличко момче с огромни очила лупи и червендалесто лице,пълно с лунички.Гледаше я уплашено.
-Всъщност Анджи-промълви.Момчето отвори уста,но тя му махна с ръка-Извини ме,ако съм заела мястото ти.Махам се.
-Не,спокойно,стой си.И без това е самотно тук,въпреки всичките боклуци.
Анджи се усмихна несигурно.Защо й говореше?Но отговора й двамата го знаеха.Той не като нея.Той бе различния,той бе самотен и имаше нужда да си говори с някого,било то и едно грозновато момиче.Тя му кимна смирено и продължи да се храни-А ти си?-приести се изведнъж
-Николас.-не си проговориха повече.Самото присъствие на другия ги успокояваше,защото знаеха,че не са сами в положението си.
Какво се случи,Ник,какво?Защо тогава ти беше онзи,а аз бях онази и се чувствахме добре?Защо сега не говорим,защо сега не се усмихваме?Заменихме приятелството за слава,душите си продадохме за красота,а сърцата си изхвърлихме,за да не ги чувстваме.Съжаляваш ли,Ник,така както съжалявам аз?Че не мога да се смея по същия начин,че не мога да страдам отново и да си мечтая.Че загубих себе си в света на лицемерието и че никога повече няма да се върнем..Но..трябва да запомним,че независимо от всичко ние изхвърлихме сърцата си на едно място...Че може би някой ден ще се върнем да си ги приберем и пак ще се усмихнем толкова плахо,колкото тогава..

В развитие Брой мнения : 100 Registration date : 06.12.2007

Първата част е на лице.Още тая вечер (:

Dust in the wind

16 май,2010
-Имам нужда да бъда с теб-думите му отекваха в съзнанието й като ехо в някоя огромна пещера.Дъхът му галеше лицето й,но тя не отвърна.Ръцете й затрепераха по гърба му и тя усети вкус на сълзи.Толкова истински,толкова реален,а и толкова болезнен.Не можеше да му го позволи,знаеше,че той ще я опозори,че той ще пречупи всичко,което беше и щеше да я моделира по своя си начин.
-Добре-каза сподавено.Съзнанието й се опитваше да я укори,но не можеше.Не и в този момент,не и в тази секунда.Сега бе нейния час,сега бе нейния ден.Знаеше,че ще съжалява,но не днес и не сега.
Топлите му устни докоснаха врата й и тя цялата се разтепери.
-Анджи..-гласът му бе тих и странно отпуснат-Позволи ми да те обичам..-очите им се срещнаха-неговите черни като катран,а нейните тъмносини,по-дълбоки и от най-дълбокия океан.Тя се надигна на пръсти и само след миг устните им щяха да се сплетат в красива целувка.
**
18 септември,2012
-Ставай,малката!-извика брат й,бутайки будилника от нощното шкафче.Анджи само закима одобрително и седна,провесвайки краката си от втория етаж на леглото.В края на съня си беше на косъм да се строполи долу и може би този път наистина щеше да има сериозни наранявания.Джейк изтича от стаята,както си беше по боксерки,оставяйки сестра си да използва банята им първа.
Момичето се затътри с миши крачки и влезе боса на студените плочки.Кожата й настръхна,но от допира й стана приятно.Отражението,което видя в огледалото,определено не й допадна.Червената й коса се бе разпиляла на десет различни страни,очите й бяха потъмнели,а луничките с всеки изминал ден увеличаваха бройката си.Сбърчи нос.Нещо не беше наред тази сутрин.
Взе си душ,изми си зъбите и се зае с обличането.Черните чорапи,късата пола,бялата риза и обувките с ток.Униформата на гимназия „Пейнтвил”.Като абитюрент на гимназията тя бе длъжна да показва как трябва да се ходи на училище и как да се държи човек.Беше изнервена малко от факта,че днес щяха да им правят снимки за годишника,но реши,че трябва да загърби този факт и да се държи както обикновено.
Грабна торбичката с учебниците и заслиза надолу по стълбите.
-Както винаги,сладка като шоколад-ухили се Джейк и я целуна по бузата,за да я изпрати.
-Къде са?
-Излезли са рано.Спокойно,ще са тук за семейната вечеря.
-Дано си прав,братле-Анджи му се усмихна топло и излезе навън.
Слънцето грееше толкова силно,че я заслепи още в първия момент,но в замяна на това лек вятър подухваше откъм изток и тежестта на жегата не се усещаше чак толкова много.Стария й съсед г-н Хубър тъкмо взимаше вестника си.Веднага щом я видя ,й махна сърдечно,а момичето му върна жеста с нежна усивка.Имаше нужда да се усмихва,макар и толкова фалшиво,макар и толкова студено.
**
4 октомври,2012
-Анджела Мелбърс,така ли?-попита на висок глас директора.
-Всъщност е само Анджи-поясни спокойно,макар да бе малко изнервена.
-О,извинете ме тогава,г-це Анджи.Сега,разкажете ми какво знаете за Николас Суейзи-мъжът намести очилата си върху носа,фокурсирайки погледа си върху нея.
-Защо?
-Сега аз задавам въпросите.
-Няма да ви кажа,тогава.
-О,напротив.Ще ни кажете,иначе ще ви убием.Изберете си.
-Ник ми е приятел и няма да го предам така лесно какво ви се струва.Убийте ме,направете си чаша от черепа ми и изяжте сърцето ми,но няма да ви кажа и думичка,ако не ми отговорите защо-изсъска момичето и отметна кичур коса,попаднал през лицето й.
-Така да бъде.Оуен,моля те.-бодигарда,който стоеше до вратата само кимна и излезе,а агентът се наведе към нея през масата-Избягал е от вкъщи,обирайки родителите си.
-Лъжа.-отсече с глас,пълен с ненавист
-Дали?-очите му светеха яростно.Очевидно вече се бе изнервил,но на Анджи малко й пукаше за това.
-Да.
-Не.Говорете с тях,ако не ми вярвайте,г-це,но няма да ви уверят в противното.
-И тях може да сте заплашили-„но те поне имат какво да загубят,докато аз вече нямам нищо..о,Ник,какво си извършил?..в какво се забъркахме?”
-Аз съм полицай,не похитител.Вие просто сте костелив орех и затова влагам малко повече усилия във вас.
-Усилия?Според мен си е чисто насилие.Ако реша,мога да ви съдя за това.
-Но не съм ви докоснал и с пръст,нали?-той вдигна отбранително ръце-И няма да го направя.Слушай,Анджи,ние искаме да помогнем на приятеля ти,не да го нараняваме.Има нужда от специална помощ и само някой истински лекър може да му помогне.Той е слаб,и няма да оцелее дълго така.
-Пропускам абитюрентския си бал,за да стоя и да слушам как един пенсионирал се детектив обижда човека,който познавам от 5 години?-опитваше се да говори както трябва,но постепенно бе стигнала до писък.Ами ако бе истина?Ако Ник се бе разболял...ако бе полудял,ако бе наранен?..
-Да,точно така.Г-н Суейзи ще ви потърси,почти сигурно е.Ще има нужда от пари и от закрила.Не му ги давайте.Ако го пипнем,ще се погрижим за него.
-Никога няма да го предам.
-Това не е предателство.В момента е единствения начин по който можете да го спасите.
Анджи кимна и осъзна,че всъщност мъжът е прав.Беше ли способна да защити Николас от побоите,които му хвърляха в училище или да го спре да се влюбва и толкова много пъти да се оставя да му разбият сърцето?Можеше ли да направи направи нещо друго,освен да се довери на този странен непознат и да остави най-добрия си приятел в ръцете му?..Отговорът не идваше,а сърцето кървеше.Какво следваше сега?Накъде духаше вятърът?
**
22 февруари,2013
-Моля те,Андж,недей,не ме пускай-пръстите им се бяха вплели и не можеха да се разделят.Ник я стискаше,така сякаш никога нямаше да я пусне.Двамата от полицайте бяха хванали момичето през кръста и я дърпаха на едната страна,а други двама теглеха Николас в противположната.Но ръцете им,макар и опънати до невъзможно,отказваха да се разделят.-Обеща ми!
Сълзите намокриха лицето й,осветявано единствено от светлината на луната.Усети ги по-истински от всякога.Неговите все още си стояха в очите му и забъгляваха погледа му,но той не се поддаваше.
-Ник,трябва да го направиш..за твое добро е..моля те,Ник,заради мен..-прошепна отчаяно Анджи,гледайки го изнемощяло-Ти..ще се оправиш,и отново ще бъдем приятели..винаги и завинаги,помниш ли..Знаеш,че ще е така,но трябва да се лекуваш,Ник,трябва..
-НЕ!-изкрещя момчето и полицаите едва успяха да го удържат-Ти ме замени с онзи,нали?!Направи го,малка кучка такава!
Анджи изхлипа и се опита да отскубне ръката си от смъртоносната хватка,но не успя.Знаеше,че той нямаше да я пусне,поне докато не го накараха насила.
-Не ..е...вярно..-писна през хлиповете си-Ти си най-добрия ми приятел,но аз го обичам,Ник,той..е моята съдба...а ти,ти винаги ще бъдеш част от живота ми..и от сърцето ми..Пусни ме,моля те..
-Ако те пусна,никога няма да те хвана отново-извика й-Ако те пусна сега,никога няма да ти проговоря отново,защото ще ме е срам.Ако те пусна сега,ще се заличим завинаги..ще бъдем просто сенки от миналото,ще бъдем луната над всеки от нас,ще се гледаме,но няма да се виждаме,ще се усещаме,но няма да се чувстваме..
-Никога няма да сме отново онези хора,Ник,никога..Ти се промени..аз се промених!Разбери го,примири се..пусни ме..Ще дойде момент,когато отново ще се обичаме както преди,когато ще се нуждаем един от друг както преди,но този момент не е сега..
-Аз имам нужда от теб..
-Ти имаш нужда от помощ,Ник!И трябва да я получиш,дори да се жертваме..да жертваме всичко!
-Аз жертвам света си,Ан,но какво жертваш ти?..Никога няма да поискаш да ме видиш отново..
Момичето се усмихна тъжно.Накара полицаите да я пуснат и се приближи до момчето,прегръщайки го през врата.За 5-те години в гимназията Ник бе станал висок,строен и много красив,с все същото невинно личице,но вътрешно беше различен..много различен.Полицаите пуснаха и него.Анджи слож ръцете си на тила му и притисна чело към неговото.
-Обичам те и винаги ще имаш по-голямата част от сърцето ми,Ник,никога няма да оставя да те откраднат от мен.Но сега и той заема част от него,сега и той е вътре и ще трябва да се примириш...
-Анджи..
-Мълчи-помоли го.Лекото ръмене вече бе приминало в силен порой и се сливаше със сълзите по бузите и двамата.Сложи единия си показалец на устните му-Стани отново онзи,който обичам ..Ще те посещавам всеки ден,няма да те оставя да се бориш сам с това.Но лечението ти е нужно,а на връзката ни й е нужно време..И ще го дадем,за да станем онези хора,за да намерим себе си,Ник..Пак ще сме заедно.Вечността ни чака.-зарови лице във врата му,а сълзите й попиваха в ризата му.Николас вдиша от аромата на косата й за последен път и този път наистина я пусна.Полицаите ги замъкнаха в двете различни посоки,след последното сбогуване,след последната дума..Бяха им позволили прекалено много,за да ги оставят още.
Анжи хлипаше в ръцете на единия от мъжете,докато той,вдигал я на ръце,я носеше към близката кола.Хапеше устни до кръв и криеше очите си,а болката се провираше и отваряше болезнена рана.Най-големите й страхове се бяха сбъднали..
**
23 февруари,2013
-Не питай-помоли го,когато видя укорителния поглед.Момчето само кимна и се настани до нея,прегръщайки я през раменете.
-Липсваше ми.
-Да.
-Това значи ли „и на мен ми лиспсваше?”
-Не знам.
-Защо?
-Прибраха Ник...в клиника за наркомани.
-Съжалявам.
-Има защо.
-Не аз го пратих там.
-Знам.
-Не бъди толкова сурова с мен.Искам само да ти помогна,защото виждам,че имаш нужда от мен.
Тя го изгледа изнервено,но после кимна смирено и се сгуши в прегръдката му,опирайки главата си в гърите му.
-Кажи ми,че ме обичаш.
-Обичам те повече от всичко на света-отвърна й,целувайки нежно челото й-Ник няма да остане там вечно,знаеш го.Всичко ще се оправи и един ден отново ще е тук около нас,за да ни разсмива.
Анджи не отговори.Само отново поклати глава и се надигна,като целуна момчето по устните.Обви ръцете си около врата му и се настани върху колената му,без да прекъсва целувката.
-Стига.Време е да поспим.-каза й той и я повидгна.Момичето не отговор нищо,а сключи краката си около кръстта му.Вървяха бавно нагоре по витите стъпала към спалните помещения.Трябваше им само малко късмет.
Постави я върху мекия матрак и я зави с много одеала.Беше заспала още докато се качваха,но той искаше да се увери,че наистина е добре.Постоя няколко часа при нея,загледан в нея и си пожела наум никога повече да я не я заварва в такова състояние.Убиваше себе си,убиваше и него.Към 4 през нощта реши,че е време и той да си легне.Въдишка се отрони от устните му и той направи няколко крачки към вратата.
-Кев..-прошепна му,когато ръката му вече опипваше в тъмното бронзовата дръжка-Остани.
Той само кимна и се върна до леглото,настанявайки се до нея.Анджи го зави и положи глава на гърдите му,отново потъвайки в спокойния си сън.Но Кевин цяла нощ не мигна.
**
Ако онази нощ,не бях те пуснала,Ник,никога нямаше да стигнем до тук,където сме сега.Позволихме си грешките,които обаче ни отведоха до финалната права.До мястото,където всичко скоро щеше да свърши,където ние щяхме да заживеем по-щастливо от преди,където любовта властваше,а страданието не наираше сили да просъсъществува.Където болка нямаше,където всяка усмивка даваше нов плод в почвата..Но отново се подмамихме,нали,Ник?Заслепихме се от фасона,не си дадохме сметка за онова,което беше под него.
Щяхме ли отново да попаднем в капан,приятелю?Щяхме ли дадем капчицата щастие,което бяхме получили,за да си върнем болката и спомените?Щяхме ли да подарим,онова,което бяхме спечелили,а в замяна да поискаме сърцата си и да ги сложим на дупките със съсирналата кръв?
Кажи ми,Ник,къде отивахме и какво си мислехме?..

В развитие Брой мнения : 100 Registration date : 06.12.2007

Втората част е на лице..Горда съм с нея,защото има неща,които са много важни за Анджи и за края на разказа.

I want to spend my lifetime loving you

16 май,1998
Вятърът нежно развяваше тънката й рокличка,а очите й умолително се бяха впили в луната,гледаща я толкова от високо.Искаше й се да изпищи,да вика и да се моли да изкупи всичко,което бе направила,но не можеше.Затова стоеше,прехапала устните си до кръв и гледаше сребристата светлина,която се струеше от спътницата на Земята.Знаеше грешката си,осъзнаваше я, ,но още не бе успяла..не бе успяла да се разплати със съдбата.
Не можеше да й се даде.Не още,не изцяло.Не можеше да се издаде,но и не можеше да продължава да играе в целия този фарс.Имаше нужда от помощ-не я получаваше.Каквото и да желаеше,никога не го получаваше.
-Миличка-гласът на баща й я изкара от унеса и тя го погледна със замъглени от сълзи очи.Той хвана брадичката й и целуна челото й с цялата нежност,на която бе способен.Шоколадовия му поглед я оглеждаше от глава до пети,с толкова загриженост,която можеше да се прочете само в очите на един любящ баща-Ще настинеш на отворения прозорец.
Тя кимна смирено.Той бе единствения..единственото,което притежаваше.
-Изглеждаш ми умислена-промълви мъжът,когато двамата седнаха на мекото балдахиново легло.Розовите копринени завески се спускаха от двете му страни и му придаваха още по-невинен вид.Момиченцето се пъхна под дебелото одеяло,оставяйки косата му да се разпилее по възглавницата.-Нима нещо е успяло да стопли сърцето ти,мила моя?
-След смъртта нищо не би могло,татко.
Той не й отговори.Разбираше болката й,споделяше я,но не можеше да я потуши..Не толкова лесно.
-Разкажи ми за нея.-достигна до ушите му тънкия й глас
-Анджи..
-Направи го.
-Анджи,миличка,по-добре не..Не точно днес.
-Искам.Да.Го.Чуя.
Бащата само поклати глава,избягвайки погледа й.После стана и тихо и пожела лека нощ,тръгвайки да излиза.За пореден път я оставяше сама да се бори със себе си,сама да се научи да крие чувствата си.Това,което не я убиваше,можеше да я направи по-силна.И може би,това..може би това щеше да я защити от онова,което създаваше най-голямата болка на този свят..Любовта.Малко преди да загаси лампата,мъжът прошепна:
-Тези очи не трябва да са тъжни...
А след това излезе.Писък на болка,пълн със скръб наруши спокойствието на нощта.Писък,изтръгнат от гърдите,стон,излязъл на повърхността след твърде много време.,страдание,крито повече от самия живот,споменът за щастие-някога толкова мечтано,а сега толкова изгубено..
**
29 април,2010
-Любимата с очи-слънца не грее,
Коралът устните й не краси,
Гръдта й бяла,не сивее
И черни жици има,не коси.
Той си пое дълбоко дъх,вдигайки очи към нея.Болезннто,рязко,тя го усети и наведе глава.Можеше ли да се поддаде на тази провокация?
-На розите знам багрите богати,
Но рози няма в нейните страни
И вдъхвал съм по-сладки аромати,
От тоя дъх,долитащ на вълни.
Думите оттекваха из стаята и всички бяха настроили уши,за да чуят края на стихотворението му.Кевин отново вдигна глава,но този път не успя да намери кураж в онези тъмносини очи,сега толкова съсредоточено вперени в него.
-Обичам как словата си изрича,
Но май че по ме радва песента.
Не знам как босонога нимфа тича
Любимата ми гази в пепелта.
Сълзите бавно,но болезнено закапаха по бледите й бузи,оставяйки след себе си кърави следи.Искаше й се да му извика да спре.Но не можеше,нямаше начин.
-Но тя за мене пак е несравнима
Със лъганата в стихове любима.
Никой не проговори.Повечето момичета бяха извадили кърпички и бършеха сълзите си,а момчета се споглеждаха с недоумяващи погледи.Кевин се усмихна на професора им по литература и си седна на мястото.Анджи стоеше чак на три реда по-надолу,но когато мина покрай нея,забеляза с крайчеца на окото си как цялото й тяло се тресе.Не посмя да се спре,за да я прегърне.Просто седна на мястото си и отново облече футболното си яке.Чуваше нечовешки студ,лъхащ от настроението в класната стая.
-Отлично,Кевин.-похвали го професорът.Самият той беше поразен-Сонет от Шекспир,впечатляващо.А сега,Анджела.
Момичето вдигна поглед.Чувстваше се унизена по някакъв начин,чувстваше се прекалено зле,за да направи нещо.Само кимна.
Изправи се пред класа без листта си.Знаеше какво трябваше да каже,но силите й не достигаха.Закри лицето си с ръце и избяга от стаята.Чу гръмкия смях след себе си,но не посмя да се обърне.Думите им вече не я нараняваха,смехът им не сечеше по-дълбоко от простия допир на вятъра,но той..той бе успял да разтресе здравите основи около нея и да ги счупи една по една.Сега тя бе незащитена.
Защо го бе направил?Нямаше да спрат да й се подиграват,дори след постъпката му.Ден,два,може би седмица.Толкова време щеше да им е нужно да забравят,а после отново щяха да се върнат към нея.Нищо не можеше да й докаже с това-нито любов,нито приятелство..нито дори съчувствие.
Спусна се към тоалетната и седна на пода й.Беше мокро и миришеше на канал,но тя го игнорира.Сърцето кървеше..
**
14 май,2010
-Ник,нали?-той кимна-Къде е тя?
-Не знам,Майлс,ти трябваше да я пазиш-промълви отнесено Николас.Чувстваше се по-слаб от когато и да било,дори думите му се заваляха.
Усети как две здрави ръце го стиснаха през врата и го залепиха за шкафчето му.Оцъклените му очи забелязаха гневното изречение на лицето на Кевин.
-Не знам къде е Анджи.И си махни лапите от мен-изсъска Ник с цялата ненавист на която беше способен и се изплю в лицето му.
Кевин го пусна рязко на земята и момчето се свлече на студения под.Изтри плюнката от бузата с опакото на ръката си и се избърза в блузата на Ник.А след това продължи по коридора към своето шкафче,за да вземе учебниците си по ангийски.
Всички около него подвикваха името му,вдигаха ръка за поздрав,но той ги подминаваше като пътни знаци,които не заслужават вниманието му.Тялом присъстваше,но съществото му бе отлетяло в облаците,откъдето можеше да отгледа цялата земята,за да я намери.Защото се нуждаеше от нея,от мириса на лавадули идващ от косата й,от нежните й ръце,които да топли в своите,от бледите й устни..Нуждаеше се от голямото й сърце,за да й даде малко от болката си,защото знаеше,че тя ще си я носи..Ще я носи до мига,в който той не пожелаеше да си я върне обратно.
Усети,че ходът му се забързва и скоро е преминал в тичане.Търсеше,викаше,но не откриваше..Дали си бе тръгнала завинаги?
**
16 май,2010
„Защо ли обеща ми слънчев ден
Да тръгна тъй на път без наметало
Щом облаци надивснаха над мен
И скриха те под черно наметало
Наистина,показваш се оттам
И ми сушиш от дъждовете взора
Но кой би хвалил лековит балсам?
Че раната лекува,не позора.
От твоя срам по-малко не боли
И твойто разкаяние не топли
Печалният виновник надали
Би облекчил страдалческите вопли

Но с перли плаче твоята любов
Аз в откуп да ги взема съм готов.”
-----Уилям Шекспир.
П.П.Двете думи,които не можеш,а искаш да чуеш-Обичам те.
Очите й пробягнаха през редовете ,а чертите на лицето й се изостряха все повече и повече.Значи той не я бе излъгал,значи той..От самата мисъл я прониза острие.Острието на истината.Бе просто лъжа,бе просто измама.Не можеше да е истина,не й да е толкова красиво.По книгите любовта беше само болка,само сълзи,не съдържаше в себе си щастието или поне усмивката.
Усети две ръце да я прегръщат.Завъртя се,но не го погледна в очите,а само остави главата си да падне на гърдите му.И без да го попиташе,знаеше кой е.Той хвана ръката й в своята и постави от лявата страна на гърдите му.Анджи се опита да се дръпне,но Кевин я задържа в прегръдката си.
-Бие само за теб-прошепна.Празния коридор повтаряше думите му като ехо.Тя не посмя да каже нищо,но този път не се разплака.Трябваше да бъде силна.
-Недей-насили се да му отговори.
-Не бягай от това,което ти принадлежи,малката.Само твое е,и никога няма да бъде на друга..
-Стига..
-Не продължавай да се залъгваш,защото ако стане така,един ден любовта ще изгори,а сърцата ни ще тлеят до сетния си час.Трябва да се оставиш на течението да ни води,да ни покаже пътя..Не се опитвай да го чертаеш сама,нека го направим заедно..
-Кевин,моля те,недей.
-Защо?..Няма причина да се опиташ да избягаш от мен,Анджи,защото накъдето и да тръгнеш,аз ще съм твоята сянка..Няма да те оставя да си тръгнеш отново!
-Аз..не..
-Не те карам да ми отговаряш сега..Просто трябва..трябва да знаеш всичко това..Че те обичам и..Имам нужда да бъда с теб..
**
22 декември,2008
-Хвани ме,ако можеш-тя му се оплези,криейки се зад едно дърво.Подаде едната си ръка,обвита в ръкавица и му помаха.
-О,мога и още как-Ник се затича към нея,прескачайки преспите и почти стигна до Анджи,когато се спъна и се строполи в снега.Устата му се напълни със сняг,а лицето му се изкриви в недоволна гримаса.
Момичето се разкикоти и отиде до него,като му подаде ръка.Николас я пое и скочи на крака,прегръщайки червенокосата през кръста.Тя му се усмихна доволно и го целуна по бузата,а след това се отскубна и побягна.Момчето само въздъхна тежко и я последва.Много бързо я настигна и я улови за ръката.
Пресякоха няколко от централните улици на Лондон и влязоха в градската градина.Вървяха без да си говорят,но с огромни усмивки на лицата.Седнаха на любимата си пейка срещу огромното вековно дърво и се загледаха в клоните му,които бяха покрити с дебел слой сняг.Всичко наколо беше като в някоя приказка.Всички поляни и дървета бяха покрити с бял пух,както и покривите на сградите,а навсякъде се виждаха светлинки ,заради наближаващия празник.
-Обещай ми нещо-помоли Анджи и се вгледа в пребледнелите му черти
-Всичко.
-След 5 години,на година,в която заършваме,ще дойдем тук и ще празнуваме Коледа под това дърво.Обещай ми,че ще го направим.Че може би последната ни Коледа като ученици ще я отпразнуваме заедно,точно тук на мястото,където сме прекарали едни от най-хубавите моменти.
Ник се разсмя и закима одобрително.
-Хайде де!
-Какво?
-Обещай ми.Кажи „Аз Николас Суейзи,тържествено обещавам,че 2012 година ще празнувам Коледа на това място!”
-Добре де.Аз,Николас Суейзи,тържествено се заклевам през 2012 година да съм тук с вас,мадам,за да отпразнуваме Коледа.
-Съгласна съм!-тя плесна с ръце.Ник й се усмихна много широко,а тя опря глава на рамото му,гледайки замислено дървото,което сякаш бе изсякано от пейзаж на Пикасо..
**
Наивни ли бяхме тогава,Ник?Глупаци,които вярваха в това,което им се кажеше,които се доверяваха сляпо ма бъдещето.Не знаехме какво ще ни поднесе живота,не знаехме дали ще го преживеем,но вярвахме,че можем да останем приятели и щастливи завинаги.Какво е щастието без да има с кой да го споделиш,мили?Аз те обичах и ти давах всичко,което имах,но ти беше моя втори брат,момченцето,с което израснах,с което станах човек.А после открих него..и му подарих част от това,което имах с теб.И аз все още те обичам,Ник,все още няма да те оставя или да те заменя за нищо на света.Искам да го знаеш,искам и ти да го изпиташ,защото сега аз отново седя до това дърво...До нашето дърво,Ник,нашето дърво..Помниш ли?..Аз сама ти го казах:”мястото,където мечтите не свършват”..
Пази се..Запази частицата от мен,която оставих при теб,защото ако и тя изчезне,аз ще остана сянка от миналото.А бих желала да съм светлината на бъдещето..