27 февруари 2008
Сряда
21.:31Значи..това е нещо като дневник,нали?Само че онлайн.И се очаква тук да споделя всичко,което ми тежи на сърцето или пък просто,когато съм щастлива..Малко ми е трудно да го възприема,но защо да не опитам?
Нека да започна да разказвам за себе си,така ще е много по-лесно и за мен,и за вас,предполагам.
Живота ми се развива като една кино лента,но на места сякаш се запъва и не може да продължи да се прожектира.Сигурно се чудите защо..Понякога и аз се питам същото.За какво повече може да мечтае едно момиче на 14 години?Уча в елитното училище,имам верни приятели и семейство,което ме подкрепя.Но..знаете ли,всъщност се чувствам доста самотна.Ако някой от вас не знае какво е самота,мога да го обясня без проблем.Когато си заобиколен от хора,които те обичат,но ти се чувстваш празен.Когато вървиш през парка есента и под краката ти шумолят нападалите листа и сякаш си попаднал в жива приказка,и видиш момче и момиче,държащи се за ръка.А твоите ръце са прибрани в джобовете,ти си сам и сам се радваш на обграждащата те природа.Няма с кого да я споделиш.Макар и да звучи доста пресилено,звучащо от моята уста (или написано от моите пръсти,както искате го приемайте),аз го вярвам и знам,че независимо от възрастта ти самотата може да те намери,да те хване за ръката и да е най-вярната ти спътница,докато не откриеш някой друг,който да я избута,да улови замръзнала ти длан и да я стопли само с усмивка.
Понякога човек се пита дали ще остане така завинаги..завинаги влюбен или завинаги сам?Границата е толкова тънка,като изтъкана от невидима паяжина на копринения паяк..И ние не я виждаме.Никой не би могъл да я види,знам..Но ми се иска,иска ми се да я открия и да я разкрия за света,за да няма повече наранени сърца или кърващи сълзи,а просто щастие..
Наивна съм,нали?Но кой не е.Наивността ходи по хората,права ли съм?Наскоро осъзнах колко се нуждая от това да намеря себе си.Да открия онова усмихнато и лъчезарно същество,онова щастливо момиче,което обичаше да излиза навън,за да усети лъчите на слънцето и полъха на вятъра.Иска ми се да върна човека,който бях,защото бях невинна,да,прекалено наивна,но невинна,малка,вярващата в красивото.Ако приема,че ако всяко изпитание пред което се изправя отнема по капка от красотата на света в моите очи,аз бих била пълна с щастие и бих го раздавала на нуждаещите се.Но на мен всяка сълза ми отнема по шепа и шепа по шепа,чувал по чувал,то изчезва.Вече го няма.И колко глупаво.Едва на 14 години,останала без вяра.Нормално?Никога не съм била нормална.
Обичам хората да са щастливи.Мразя страданието.Ненавиждам лицемерието.Харесва ми да помагам на останалите.Доставя ми удоволствие да се раздавам,защото успявам да накарам някого да се чувства по-малко зле в този враждебен свят.И обожавам приятелите си,обожавам семейството си.Но мразя себе си,презирам се,така както презирам предателите.Най-големия ми страх е да остана сама,без любов,дори без болка,и най-много мечтая да намеря своето място в света...
И нека да заавършим така.
Всяко нещо има своя край.Но след края,следва едно ново начало,едно по-хубаво начало.И нека това е края на нещо хубаво,но да му предстои нещо още по-хубаво..
Somewhere in the dreams,
the girl with the green lonely eyes..
