Поезия

Тук можете да слагате и обсъждате любимитеси стихове.
Ами айде пускам ги,че те не са много,ама има и по-дългички...


Зимни вечери
Христо Смирненски

Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.

Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка
с жълти стъклени очи,
оскрежената топола — призрак сякаш —
в сивата мъгла стърчи.

Странни струни са изопнатите жици,
посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,
хрупка с вопъл зъл и глух.

А в мъглата — през безплътните и мрежи
мълком гаснеща от скръб,
младата луна незнаен път бележи
с тънкия си огнен сърп.

*

Вървя край смълчаните хижи,
в море непрогледна мъгла,
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

В стъклата с десница незрима,
под ледния дъх на нощта,
чертала е бялата зима
неземни сребристи цветя.

Но ето къщурка позната;
в прозореца детска глава;
и грубо гърмят в тишината
пияни хрипливи слова.

Завърнал се в къщи — безхлебен,
пиян пак — бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

Завесата мръсна, продрана,
и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.

Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.

*

Сякаш плачът и дочули са,
сякаш са ехо в снега —
звъннаха в сънната улица
песни на скрита тъга.

Трепка цигулка разплакана,
сепна тя зимния сън,
мигом след нея, нечакано,
хукнаха звън подир звън.

Пак ли са старите цигани?
Пак ли по тъмно коват?
Чукове, сръчно издигнати —
сръчно въртят се, гърмят.

Трепна в бараката сгушена
пламък разкъсан и блед;
а от стрехата опушена
спускат се змийки от лед.

Пламва стомана елмазена,
вие се, съска, пълзи —
с тежките чукове смазани,
пръска тя златни сълзи.

Синкави, жълти и алени
снопчета пламък трептят,
в огнен отблясък запалени,
черни ковачи коват.

*

А навън мъглата гъста тегне,
влачи своя плащ злокобно сив,
и всуе се мъчи да пробегне
остър писък на локомотив.

Мяркат се незнайни силуети,
идат странни — странни гинат пак:
електричен наниз морно свети,
през завесите от черен мрак.

И в мъглата жълтопепелява,
в нейното зловещо празненство,
броди тежко, неспокойно плава
някакво задгробно същество.

Той е — слепия старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщен,
бавно, бавно се разтапят те.

Братя мои, бедни мои братя —
пленници на орис вечна, зла —
ледно тегне и души мъглата, —
на живота сивата мъгла.

Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.
Полунощ ли е пак?
В уморения мрак
като копия златни пламтят светлини
и се губят по белия сняг.

Струят се без ред бледожълти петна
от прозореца в скреж,
и — разкъсващ, зловещ —
през стъклата процежда се плач на жена,
и горят и трептят свещ до свещ.

*

Сред стаята ковчег положен,
в ковчега — моминско лице,
и жълти старчески ръце
у дъсченото черно ложе.

Проточено ридай старуха,
нарежда горестни слова,
в миг потреперва и едва
сподавя кашлицата суха.

Неясно по-стените голи —
пробягват сенките завчас;
пред мъничък иконостас
детенце дрипаво се моли.

В прозореца свещите бледни
целуват ледени цветя,
и, в свойта кратка красота,
цветята се топят безследно...

*

И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Като че злорадствени песни
напяват незнайни беди,
и трепнат, угаснат и блеснат
над затвора двете звезди.

А спрели за миг до фенеря,
чувалчета снели от гръб,
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

И сякаш потрошена слюда,
снежинки край тях се въртят;
и в някаква смътна почуда
децата с очи ги ловят.

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

Юноша
Христо Смирненски

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.

Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.

И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.

В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.

Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.

И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...

И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

На мен поезията ми е малко тежичка...Опитах се да чета сонети на Шекспир,но бяха много тъжни и така и не ги дочетох.Но искам да прочета сън в лятна нощ...

О,да,и аз искам ^^
Иначе аз обожавам да чета поезия.Мога да го правя с часове

На Каролина
Джордж Гордън Байрон

Ти мислиш ли, че не видях
очите твои насълзени
и че безчувствено следях
въздишките ти натъжени?

Надежди и любов сред път
не само ти от скръб погр...-
и моята ранена гръд
изпълваше тъга по тебе.

Щом пламналите ни страни
и устните ни се допряха,
и моите сълзи сами
веднага с твоите се сляха.

И с тях ти угаси жарта
на бузата ми запламтяла,
с въздишка само прошептя
ти името ми на раздяла.

И днес плачът ни мълчалив,
любима моя, не престава,
но само споменът горчив
съзлите ни ще умножава.

Прости, обичана, прости!
за мене не тъгувай само,
а забрави за всичко ти;
за нас надежда друга няма!


В цъфналата ръж
Робърт Бърнс

Идейки си запъхтяна
Вечерта веднъж
Джени вир-водица стана
В цъфналата ръж.
Джени зъзне цяла
Джени пламва изведнъж
Бърза мокра до колене
В цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
В цъфналата ръж
И целуне този някой
някого веднъж
То нима ще знае всякой
де кога веднъж
Някого целувал някой
В цъфналата ръж!

Леле,стихчетата за Джени ги обожавам!От малка ги знам...То има и още...По-късно може и да ги напиша!

Ето и още едно,което харесвам

Финдли
Робърт Бърнс

-Кой хлопа в този късен час?
-Аз хлопам - каза Финдли.
-Върви си! Всички спят у нас!
-Не всички! - каза Финдли.

-Не зная как си се решил...
-Реших се - каза Финдли
-Ти май си нещо наумил.
-Май нещо - каза Финдли.

-При тебе ако дойда вън...
-Ела де! - каза Финдли.
-Нощта ще минеме без сън.
-Ще минем! - каза Финдли

- При мен да дойдеш, току-виж...
- Да дойда! - каза Финдли
- До утре ти ще престоиш.
- До утре! - каза Финдли.

- Веднъж да минеш моя праг...
- Да мина! - каза Финдли
- И утре, знам, ще тропаш пак.
- Ще тропам! - каза Финдли.

- Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй!... - каза Финдли.
- Ни дума никому за туй.
- Ни дума! - каза Финдли.

Хаха!Това не го знаех! Ето още за Джени и цъфналата ръж

Тананикат под асфалта гъби
дирижира смахнат дъжд
по сандали съм,болят ме зъби
не намерих никой в цъфналата ръж.
С навлажнени клепки конски кестен мига
Помни ме глупакът-ръгнах го веднъж
На кого да вярвам-всичко е на книга,
някой е измислил цъфналата ръж.

Робърт Бърнс

Дълго време се чудех дали да пиша в тая тема,ама се изкуших..
Самото стихотворение е написано по-красиво,но форума не ми позволява да го пусна в точната му подредба.Имам предвид,че някой думи са на нови редове или по-навътре и т.н..

Песен за човека
Никола Вапцаров

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време"

А дамата сопната,знаете-
тропа,нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци от ропот
и град от словесна атака.

-Почакайте-казвам-почакайте,нека..-
Но тя ме прекъсва сърдито:
-Ах,моля запрете!
Аз мразя човека!
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой насякъл с секира
насякъл сам брат си,човека.
Измил се,на черква отишъл подире.
и..после му станало леко.-
Смутено потръпнах.И стана ми тежко.
Но аз понакуцвам в теория
и рекох полека,без злоба,човешки,
да пробвам със тази история.

Тя,случката,станала в село Могила.
Бащата бил скътал пари.
Синът ги подушил,вземал ги насила,
и после баща си затрил.
Но в месец,или пък във седмица само,
властта го открила и...съд.
Ала във съдът не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора и станал
Човек.

Не зная с каква е закваса заквасен,
не зная и как е замесен,
но своята участ от книга по-ясна
му станала някаква песен.

И после разправял:"Брей как се обърках"
и ето ти тебе,бесило.
Не стига ти хлеба,залитнеш от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот в скотобойна,
въртиш се,в очите ти-ножа.
Ех,лошо,ех,лошо светът е устроен!
А може,по-иначе може.

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо.
Пред него живота изплавал чудесен-
и после заспивал усмихнат...

Но в коридора тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил-
Хора.Зад тях часовой.

Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде,стани."-
Гледали хората,тъпо и кухо
сивите влажни стени.

Онзи в леглото разбрал,че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил,избърсал потта о челото
и гледал с див поглед на бик.
Но лека-полека човекът се сетил-
страхът е без полза-ще мре.
И някак в душата му станало светло.
-Да тръгнем ли?-казал-Добре.

Той тръгнал.След него те тръгнали също
и чувстви някакъв хлад.
Войника си казал:"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата,брат."

Във коридора тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята тежка,
човешка,
жестока,
безока,
съдба.

"Тя-моята-свърши...Ще висна обесен.
Но белким се свърши със мен?-
Животът ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен и нещо се сетил
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло,широко и светло,
отдръпнал се,после запял.

Как мислите,може би тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй,както си щете,но вие
грешите,приятелко,днес.-

Човека спокойно,тъй-дума след дума,
и твърдо редил песента.
Онези го гледали с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора треперел позорно
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:"Браво,човек!"

Нататък е ясно.Въжето изкусно
през шията,после-смъртта,
Но там,в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тука започва развръзката,значи.
Как мислиш,читателю,ти?-
Тя,бедната дама,започна да плаче,
започна в транс да крещи:

"Ужасно!Ужасно!-Разказвате сякаш
като че там сте били!..."
Какъв ти тук ужас?!-Той пеел човека.-
Това е прекрасно,нали?

Леле,обожавам го!Попринцип на английски звучи много по-добре,но ето превода.По нататък може да го пусна и на английски да го видите


ГАРВАНЪТ
Едгар Алан По, 1845

В късна нощ - преди години - сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук; -
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука -
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
"Някой гост навярно чука - казах, вслушан в тихий звук. -
Някой гост - и никой друг!"

Бе декемврий - помня още! - Мрак и мраз от всички нощи; -
от камина блед отблясък пред прага береше дух. -
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест и алилуя името "Ленора" тук!
Светлото и рядко име, що шепне вече тук
на земята - никой друг!

А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго: - "Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост - и никой друг!"

И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: "Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; -
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук..." -
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? -
Вън бе мрак - и никой друг!

И в бездънний мрак загледан, трепнех вцепенен и бледен
в странни сънища, що никой смъртен не познава тук.
Но отекна в миг в простора като звук на бог от хора
глух и тъжен зов "Ленора" - от скръбта ми свят отзвук.
То бе моят зов "Ленора" - и на него чух в отзвук
само ек - и никой друг!

Но унесен в мисли скъпи, в стаята едва пристъпих,
чух - и този път по-силно - пак таинствения звук -
"В прозореца непрестанно удря някой клон случайно
и във тази нощ потайна ужаси вселява тук.
О, на тази страшна тайна, знам, причината е тук -
вятърът - и никой друг! "

През завесата пурпурна блъснах прозореца бурно
и през него в миг се втурна с горд полет и рязък звук
гарванът от мойто златно и свещено Безвъзвратно -
и във моята стая пуста, тъкмо над вратата тук -
върху бюста на Палада кръг изви и кацна тук
гарванът - и никой друг!

И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по-горд и важен, че започнах разговор:
"Нямаш ти качул разкошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всенощем бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор?"
Той програкна: "Nevermore!"

Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед впервах; -
не намирах - и пак дирех смисъл в този отговор. -
Никой смъртен - уверявам! - не е бивал посещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
на вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: "Nevermore!"

Не последва грак повторно: тъй замлъкна тежко, морно,
сякаш своя дух упорно вля в тоз странен разговор.
Ала слаб да го разгатна, промълвих едва понятно:
"Той ще хвръкне безвъзвратно пак във синия простор -
както всичко - безвъзвратно! - пак далеч от моя взор!"
Грак отвърна: "Nevermore!"

Този отговор таинствен бе умел, но бе единствен,
сякаш го е чул от клетник, който сам и в разговор
е повтарял в скръб и горест, като припев в черна орис,
орис на беди и горест, на неволи и позор -
с укор спрямо свойта орис на неволя и позор
и той беше: "Nevermore!"

Бях учуден, изненадан, а той все тъй горд и хладен
впил бе - строг и безпощаден - във душа ми огнен взор.
Взех кресло и седнах мрачен. И размислях озадачен
има ли, макар невзрачен, смисъл в този отговор?
Що предсказва, горд и мрачен, той в своя отговор
с туй зловещо "Nevermore!"

И във спомени погълнат, мислех и седях безмълвно
сам пред тоя дух прокълнат от Плутоновия хор.
Ах! - в креслото осветено нявга двама ний блажено
смеехме се оживено тук след весел разговор. -
Но в креслото осветено няма пак, склонила взор,
тя да седне: - "Nevermore!"

В миг... по меките килими сякаш стъпки чух незрими -
сякаш стъпват серафими, пратени от божий хор.
- "То в скръбта ти за Ленора бог на ангелите с хора
миг забрава ти изпраща! - викнах аз с възрадван взор. -
Пий и забрави Ленора! - Спри с надежда в бога взор!"
Грак отвърна: "Nevermore!"

"О! - извиках, в страх обземан. - Птица, или дух на Демон,
ти предсказваш! - О, кажи ми, гост, дошъл от друг простор,
в тоя дом на ад превърнат, дом от ужаса обгърнат,
дето радостта посърна и погасна моят взор,
в Галаад утеха нявга ще ли види моят взор?"
Той предсказа: "Nevermore!"

От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
"- Предскажи, о древен Гарван - там, зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зовът Ленора в Рая ангелите в божий хор?" -
Той отвърна: "Nevermore!"

"Не! - извиках, пламнал в огън. - Този грак е твойто сбогом!
Чуй! Иди си ти отново в черния Плутонов хор!
Не оставай знак за спомен тук от теб, о вероломен!
Остави ме сам бездомен! - Махай се от моя взор!
Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор!" -
Той програкна: "Nevermore!"

И стои над бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всепобеден впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка - и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор -
знам - уви! - душата няма - към лазури и простор! -
пак да литне: - "Nevermore!"


Тук има и други преводи на стихотворението : )